Успелите споделят

Елена Петрова е емблема на българските кино и театър. Тя притежава несравнима харизма. Освен красива и динамична, тя е една от най-чаровните и магнетични българки. Елена Петрова е силна дама, нежна майка, но и много, много скромен човек. Говори толкова убедено за светлото бъдеще на България, че няма как да не ѝ повярваш. Когато огромните ѝ кафеви очи го вярват, няма как да се усъмниш в това.    

Как би определила себе си в момента - в професионален и личен план?

Не си позволявам да говоря, определям и анализирам себе си пред други хора, особено в медийното пространство. Рядко разкривам мисли, желания и мечти. Споделям неща само ако са свързани с работата ми. Не мога да си представя, че ще мисля за себе си като символ на нещо.

Когато вляза дълбоко в себе си, се определям, унищожавам се и правя дисекция. Там е запазена строго секретна територия с ограничен пропускателен режим. Всеки един от нас в определен момент се качва на влакчето на ужасите и аз не правя изключение. Въртяла съм се не веднъж, но е важно да намериш сили и да слезеш, за да видиш отново светлините на живота.

Побеждава този, който победи себе си.

Опитвам се да бъда по-добра във всичко, което обичам. По-добра майка за децата ми, по-добра обичаща жена, по-добра актриса, по-добра дъщеря, по-добър приятел. Не спирам да търся средствата, с които да го постигна. Минавам през собствения си съд преди да съдя другите.

Казвала си, че промяната ти от „Козият рог” до днес може да се характеризира като „укротяване на опърничавата” – кое може да укроти страстите ти към днешна дата?

Ако нещо или някой може да укроти страстите ми, значи след 15 секунди ще умра. Това са инстинкти за живеене, за обичане, за създаване. Не мога и не искам да ги спра, мога единствено малко да ги контролирам с времето. Вярвам, че любовта между двама души се заключва в това да си стигат един на друг, въпреки всичките си недостатъци. Защо да бъдем заедно, ако ще се укротяваме и опитомяваме, нали именно това ни привлича? Дори и да обичаш да водиш, ще трябва да се научиш и да следваш.

Коя е ролята, която е идентична с най-голяма част от теб, от твоята същност, от твоята душевност?

В първите години, когато започнах като актриса, просто играех. Бях като отворена система - интуитивно, инстинктивно, емоционално, психически и физически, каквото се изискваше от мен за ролята, го правех. Така имах усещането, че създавам пълнокръвен образ. С годините разбрах, че имам най-страхотната професия, но превъплъщението в определена роля изисква познания и опит в истинския живот и може да се случва по два начина. Ако създавам образ, който изцяло приляга на моите излъчване, същност и емоционален багаж или ако създавам герой, който е много далеч от мен, с когото водя битка, докато стане мой. Обичам тази игра.

„Да стигнеш до върха е като да паднеш в пропаст! Това стъпало трябва да прескоча.“, казва Шекспировият Макбет.

Всичките ми роли носят част от моята същност и са ми дали емоции, позиция, гледна точка на героините, които завинаги си остават в мен като белези. Харесвам сблъсъка с мощни, крайни героини със силни характери. От много години мечтая да изиграя Ана Каренина, защото просто я разбирам. Бих опитвала различни неща, но това зависи и от смелостта на режисьорите. Играя и в доста комедии и винаги се учудвам как го правя. Но в нашата работа спреш ли да се учудваш, умираш.

Един от последните ти образи в театъра е на Лора Каравелова – как се докосваш до душевността на тази жена?  По какъв начин животът на творците днес е по-различен от този преди век и половина в България?

Лора е много мой образ. Това е жена, която също много добре разбирам. Научих се да я разбирам. Това е жена, която има нужда от разгадаване, защото е неустоима, неистова, луда, обичаща, всеотдайна, преследваща, изискваща, неспокойна душа. С нея дори сме една и съща зодия. Има думи в пиесата, които тя изрича към Яворов и това са думи които 100 години по-късно аз съм изричала към мъж. Това ме потресе.

В началото исках дори да се откажа от ролята, защото ме стресна мощността на емоциите и не исках чрез Лора да разкривам мои дълбоки чувства, а беше неизбежно. Сега съм щастлива, че го направих. Мисля, че и двете се спасихме. Имам една разтърсваща случка. Преди време имах възможността да прегърна и да сложа върху себе си автентичен шал на Лора Каравелова. Цялата изтръпнах, стана ми студено и се разплаках. Тогава си казах, че щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Кои са трите думи, синоними на думата „успех” в България? 

Професионализъм, отговорност към професията и респект към постиженията и успехите на другите творци.

Кое предизвика желанието ти да останеш да живееш и да твориш у нас? Съжаляваш ли?

Съзнанието, сърцето и душата ми носят паметта за пътя, който съм извървяла досега както в личния ми живот, така и в професионалния. Той е свързан с България. Тук съм направила своите роли в театъра, в киното, в телевизията. Тук съм летяла от щастие и съм мислила, че мога да хвана света с двете си ръце. В България са моите постижения, колкото и незначителни да са те пред света. Тук са моите колеги, от които се уча и на които се възхищавам, с които си партнирам и с които се забавлявам. Вярвам, че човек трябва да има корени, но и да носи крила. Артистът е човек без граници. Ние говорим уникалния език на изкуството, затова бих приела провокации да работя и на други места, но същността ми принадлежи на България. Усещам го като изповядване на религия - можеш да се молиш навсякъде, когато имаш нужда.

И аз понякога изпитвам гняв и безсилие от невъзможността да се работи с мащаба и фантазията, които си позволяват големите държави в шоубизнеса. Има ограничения, които ни налага малкият пазар. Артистите у нас сме като един силен дух, подпрян от патерици. Иска ми се по-често да учудваме света, но не с негативен ефект. Имаме не малко примери в изкуството за гордост и респект, това са все вдъхновяващи хора с топли сърца и големи мечти, от които не се отказват.

На какво е символ България за теб?

В България е животът ми. Обичам тази земя, научих се да я обичам. Когато си млад просто живееш, влюбваш се, крещиш с пълно гърло и вярваш, че можеш да прегърнеш света и това е прекрасно. Когато натрупаш опит и мъдрост започваш да разбираш, че има нещо повече под повърхността, има дълбочина, която те предизвиква да я откриеш, да я усетиш и да я разбереш.

Обичам да обикалям планините, да изкачвам върхове, да катеря скали и съм щастлива, че имам приятели, с които правим всичко това заедно. Могъщо е усещането за крещящата тишина горе на върха, за усещането на силна енергия, за храм, за Бог. Тази България е извоювана с кръв и е символ на свобода, на революционери, на смели и велики българи, на традиции, на българското знаме, на спечелени битки. Трябва да имаме памет за миналото си, за историята, защото който не я помни, е принуден да я повтаря.

Какво най-често провокира усмивката ти?

Децата ми - когато дъщеря ми спи с разпиляна коса, когато обуе обувките ми с токчета и ме имитира. Безумните и забавни бележки, които ми пише. Синът ми, който е голям фантазьор и си измисля свой език, на който си говорим. Когато ме погледне с любимите ми очи прави физиономии и аз се усмихвам. Когато се забавляваме, когато танцуваме, играем игри все се усмихвам.

Усмихват ме лудите ми приятели. Усмихват ме играта и партньорството с колегите ми, особено по време на представление. Усмихвам се, когато някой е направил нещо наистина добро, независимо в каква сфера, усмихва ме любимият човек. Предизвикването на усмивка е игра с повишена трудност.

Елена, на кого си благодарна и защо?

Благодаря на живота, че ме е сблъскал с всички хора по пътя ми. Заради тези сблъсъци съм този човек в момента - майка, актриса, приятел, съпруга, любима жена, всичко за някого. Има хора, с които желаеш да бъдеш и хора, които изграждат дома в сърцето ти. Времето отмива и отнема всичко и настъпва мрак. Понякога срещаме и познаваме другите в този мрак и те отново ти показват светлината, смисъла и любовта.

Защо младите трябва да останат в България?

Заради вярата и надеждата, заради паметта, историята, за да оставят собствените си следи върху българската земя. Никой не помни разрушителите, всеки помни създателите, никой не помни избягалите, а тези, които остават със смелите сърца, защото на тях бъдещето им принадлежи. Никой не обещава, че ще е лесно и стълбата ще те води само нагоре, но си заслужава да се опита - колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близо до осъществяването е всяка цел в живота.

Време да се появят новите революционери, да се счупи прозореца, за да влезе свеж въздух, а не да се разруши цялата къща.

Как и къде си представяш себе си и страната ни след 10 години?

Представям си бъдещето като вятър, който духа и те отвява изведнъж, когато най-малко очакваш. Може би ще се превърне в ураган, но не можеш да не го приемеш. Това е съдба.

Сега светът не е много добро място за живеене. Понякога човешкият вид изглежда на ръба на собственото си оцеляване, а след години ще изчерпи ресурсите си. Въпросът за бъдещето не е въпрос за България, а за целия свят. Живеем в интересно време и все по-важно е според мен да имаме вяра и памет, да вярваме в хората и в тяхната сила, в техните ум и воля за по-добро бъдеще.

Човекът трябва да е най-важен!

Всеки сам трябва да отговори на въпроса защо е на този свят и какъв е смисълът за него. След края ни очаква онова, което е било преди началото. Звучи ми като бъдеще.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.