Успелите споделят

Вероятно сте чували името на Иво Даскалов покрай множеството пътешествия и фотографии, които прави из едни от най-интересните кътчета по света. Едва на 31 години, Иво представя себе си като личност, която обича природата, но и града. Често може да го видите на колело, а фотоапаратът му е част от антуража. Повече за себе си обаче той ще ни разкаже на следващите редове.

Описваш се като фотограф пътешественик. Как се зароди любовта към фотографията? А към пътуването?

Откакто се помня, още докато бях малък, винаги е имало фотоапарат наоколо. Баща ми снимаше любителски, имахме куп стари неработещи фотоапарати, които бяха в шкафа с играчките ми и които ползвах като такива. В един момент сестра ми, която е по-голяма от мен, се увлече по фотографията. Към онзи момент живееше в Берлин и посещаваше курсове по фотография. Но тогава аз изобщо не проявявах интерес. Случи се така обаче, че през 2011 г. тръгнах спонтанно към Индия и Непал с нея. За пътешествието дори взехме назаем от приятел дигитален фотоапарат. И там, в далечните страни, където трупах впечатления на всеки ъгъл, сестра ми ме научи на основното, след което започнах да експериментирам. И оттогава насетне – все така.

А относно пътуването – още от дете родителите ми ни водеха тук и там из България, Балканите или из Европа. Впоследствие, водени от страстта за пътешествия, със сестра ми и с още една приятелка се захванахме с бизнес в туристическия бранш. През последните седем години, когато самите ние не пътуваме из света, светът идва при нас – настанявали сме пътешественици от най-различни краища на света. И сякаш именно от това постоянно взаимодействие с нашите гости се подхранва желанието за нови и нови пътешествия.

Завършил си гимназия с изучаване на древни езици. Как това ти помага в работата?

Предполагам, че НГДЕК разви у мен определена логика при изучаване на чужди езици. И смея да кажа, че ми се отдават с лекота – значително по-лесно уча езици, отколкото математика, физика или други науки. Съответно сега с интерес уча персийски, а миналата година и малко хинди. В далечни дестинации езикът някак стопява ледове и снема бариери. Често пъти например ми е помагал да предразположа хора към това да ги фотографирам.

Разкажи ни малко повече върху какво работиш към днешна дата?

В момента в личен план настъпиха интересни времена на преход - от туристическия бизнес, с който се занимах в последните години, към фотографията и излизането ми на свободна практика. Снимам за удоволствие, също и по един социален проект. И също планирам нови пътешествия. И, както споменах, уча фарси.

Каква според теб е рецептата за успех в една обширна област като фотографията?

Не мисля, че мога да говоря от позицията на „успял фотограф” в тесния смисъл. При мен стана така, че съчетавах удоволствието от пътуването с удоволствието, което фотографията ми доставя. И повечето ми работи до момента са резултат на този синтез. В един по-широк смисъл - човек може би успява в това, което прави, когато влага ентусиазъм и когато му се наслаждава. 

Посетил си много страни, но какво те връща в България?

България си е „вкъщи”, колкото и абсурди да съпътстват ежедневието ни. След гимназята живях известно време в Берлин, но се върнах, тласнат от силна носталгия. Носталгия дори по абсурдите. Винаги ми е хубаво и едно такова „топло” да се върна у дома.

Би ли споделил с нас каква е най-голямата ти мечта?

Да изкореним или поне да редуцираме по някакъв начин човешката алчност, която е в основата на всички злини.

Коя твоя фотография ти носи най-много вдъхновение?

Трудно ми е да отговоря. Може би с усещането за постигната цел свързвам фотографията на момичето от племето рабари в Гуджарат, Индия. Опитвах в продължение на няколко дни да установя контакт с представители на рабари, но все неуспешно. Самите те не желаят да бъдат фотографирани просто така. Дори е по-вероятно да се ядосат и да те отпратят, ако понечиш да ги снимаш.

В един момент, както често се случва в Индия, нещата се наредиха по свой си начин – срещнах един германец, който спомена, че е поканен в някакво село. Нямаше представа къде отива и ме покани да отида с него. Оказа се, че селото беше всъщност махала на рабари, в която се появихме не просто като натрапници-туристи, а бяхме поканени и представени. Там ни почерпиха с традиционни вкусотии, а възрастните жени ни представиха ръкоделията си, след което ни разведоха из махалата. Деца играеха наоколо и няколко момичета гордо ни представиха изрисуваните си с къна длани. Хората ни приветстваха и споделяха с нас от бита и ежедневието си - всичко беше съвсем различно спрямо предходните дни, когато срещах само откази и намръщени погледи. В този смисъл тази фотография ме вдъхновява, че нещо, към което се стремиш, рано или късно, по един или друг начин, може да се случи и човек не бива да се отказва просто така.

Повече за работата на Иво може да разгледате тук.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.