Приключения

На южния склон на Балкана, окъпано в лъчите на слънцето и притихнало в тежките сенки на вековни дървета, ме посреща село Жеравна. Отгледало писатели, просветители, революционери, то пази светлината на българския възрожденски дух.

Местните разказват, че в миналото селото се славело с многобройните си воденици, затова го нарекли Жеруна,  от славянската дума „жерков” (воденичен камък). След Освобождението името се променя на Жеравна.

Криволичейки по малките, калдъръмени улички, все още не знам колко тайни крие това старопланинско селце. Потеглям към баира. Минавам покрай тежки дървени порти и високи дувари на двукати къщи. Същите като от преди 200 години. Пътечката се вие все нагоре, към върха на селото.

Спирам пред родния дом на майстора на късия разказ - Йордан Йовков. Прекрачвайки прага на схлупената къщичка, ме посреща едно малко и добре подредено дворче, в центъра, на което е паметникът на потъналия в мисли писател.

Повдигам поглед над ниската ограда, а отвън се разстила цялата красота на Стара планина – тучни поляни, стада, а в далечината като стража стърчи борова горa. Каква прелест! На такова място няма как да не отвориш душата си за всички земни красоти.

От двора влизам в мъничко антре, водещо към двете стаички в къщата. В едната е пресъздадена атмосферата на типичния български дом от онова време. Мебелите, посудата, огнището сякаш чакат стопаните на къщата да се върнат всеки момент.  В другата стая са поместени ръкописи на някои от най-популярните Йовкови разкази: „По жицата”, „Шибил”, „Индже”, „Божура”, „През чумавото”.

От Жеравна започва пътят на борците за свобода Сава Филаретов, Тодор Икономов, Васил Стоянов. Родните им къщи, които са истинско постижение на българското възрожденско изкуство, още пазят духа на миналото.

Една от най-внушителните постройки в селото е домът на Руси Чорбаджи. В него вратите, стените, таваните и дори долапите са украсени с красива дърворезба. Стаите са просторни, застелени с пъстри черги. По стените висят медени менци за вода, а от лавиците греят писани чинии. 



С натежала умора от жаркото слънце пристъпвам в семейната изба под къщата, където ме обвива приятна хладина.  С любопитство разглеждам експозицията на битови вещи и оръдия на труда от времето на Възраждането. Най-силно  впечатление ми прави Уставът на Жеравненското овчарско дружество.

По онова време овчарите са били най-големите стожери на българския дух и благодарение на тях селото е процъфтявало. Ето за какво се са грижили тези българи, към които често се отнасяме с незаслужено пренебрежение: „Да се грижим за нравственото въздигане на населението, за улесняването му в материално отношение, да съхраняваме между членовете си другарски връзки, да помагаме за направата на чешмите, пътищата, мостовете и ежегодно учебните заведения в общината.” Но най-важното е, че те наистина са го правили!



Вървейки по кривите улички, краката ми неусетно ме отвеждат до черквата „Св. Никола”, скрита зад високи каменни зидове. Освен да си запалите свещичка за здраве в храма, можете да разгледате и експозиция от икони и каменни пластики.   

                             
Съвсем близо до църквата е Художествената галерия. Зад високата ѝ ограда се крие огромен двор, потънал в зеленина. Сградата е една от малкото бели къщи в селото, тъй като повечето са изцяло дървени както отвън, така и отвътре. В нея са изложени картини и графики на местни художници. Симбиозата между минало и настояще създава едно топло чувство на приемственост, витаещо в галерията.



 „Древна е много, но още живее, сякаш ръка я грижливо реди и със хубостта си Жеравна грее, тъй както в Балкана е гряла преди.”, пише поетът Никола Фурнаджиев. Думите му са като предсказание за старопланинското селце. И до днес то остава недокоснато от промените на времето. По калдъръмените му улички, като че ли още отекват стъпките на нашите прадеди. Тук всеки местен жител с удоволствие ще ви разкаже някоя легенда за трудолюбието, свободата и любовта!