Колко мило, "Колко славко": Момичетата, които се интересуват от снимките на баба ти (Част 1)
И да слушаш тези истории от времето, когато хората не са имали телевизия, телефони и т.н. – от нашата гледна точка това е много освобождаващо. Крадеш малко от тяхната истинска младост, когато твоята ти се струва малко или много фалшива. Те са имали много трудни моменти, които ние сега не се налага да преживяваме, но е хубаво малко да си помечтаеш за един по-различен свят.
Анита: Слушайки тези истории, получаваш възможност да излезеш от света, който познаваш като млад човек, и да влезеш в едно друго време, в главата на някого другиго, в преживяванията на някого другиго. Да избягаш от мозъка на човек от младото поколение, чиято черта е да задълбава, анализира и премисля преживяванията си твърде много.
Анна: Може би се вдъхновяваме от опростения поглед над живота. Хората са имали много проблеми, живели са в сложно време, но са живели простичко. Не са се замисляли толкова и максимално са извличали от малкото, което са имали като възможности. А пък ние, имам чувството, че имаме по-малко проблеми, но в главата си създаваме повече.
Но макар да става въпрос за най-близките хора, истинското сближаване с тях може да е доста трудно. Как по-точно се случва процесът на опознаване? Какъв е начинът да вникнем в преживяванията на хората, благодарение на които ни има?
Ана-Мария: Може би една пътека, по която можеш да тръгнеш, е когато разглеждаш стари семейни албуми, да ги разпитваш за различни ситуации от снимки. Те невинаги са отворени да ти разказват всичко, някой път си личи, че спестяват някои неща.
Но в крайна сметка най-важното е просто да прекарваш повече време с тях и да се опитваш да създаваш общи преживявания, които да ви събират, да ви сближават. Оттам - малко по малко - те започват да ти разказват.
При бабите съм забелязала, че не им трябва много. По всеки въпрос могат да говорят с часове. При дядо ми например е малко по-различно - когато той иска да си разкаже нещо, ще си го разкаже, без да го карам.
Мисля, че при нас желанието да се опитваме да прекарваме повече време с родители, баби и дядовци, беше породено от факта, че дълго време бяхме далеч от тях. Аз още не живея в България и всеки път, когато се прибирам, се опитвам да ги виждам възможно най-често и да прекарвам възможно най-много време при тях.
Анна: Аз съм много близка с моята баба, винаги сме си говорили като приятелки, включително по лични теми. Винаги сме били изключително близки и не съм търсила някакъв специфичен начин да установя тази връзка с нея. Просто съм там, ходя при нея - понякога всеки ден - и я слушам.
Винаги зависи от човека, с когото се опитваш да изградиш връзката, но на първо място трябва да си там. Трябва да направиш усилието да изградиш връзка с този човек, защото фактът, че имате роднинска връзка, колкото и близка да е тя, не е достатъчен, за да имате близост.
Дори с родителите ни, ако не правиш активното усилие да се сближиш с тях, отново може да не ги познаваш изобщо. Така че съветът ми е просто да слушаш историите, когато искат да ти ги разкажат, или когато имаш нужда от някакъв съвет, да ги питаш и да търсиш тяхното мнение, да покажеш по някакъв начин, че имат стойност и че нещата, които знаят и са преживели, могат да са ти полезни в момента. Може би някои възрастни хора чувстват, че невинаги нещата, които разказват на внуците или на децата си, са най-интересното нещо за тях, а всъщност могат да бъдат. На мен баба ми много често ми е помагала със съвети и с поглед над нещата.
Затова за мен в старите снимки и в историите на родителите ми и баба ми винаги ми е бил най-интересен начинът, по който сме еднакви - въпреки изключителната разлика във времето и в процеса на нашето израстване.
Хората са хора и винаги ще намерят начин да бъдат такива, независимо в каква клетка ги сложиш и какви ограничения им поставяш. Винаги ще намерят начин да се забавляват, да правят глупави неща и да грешат.
Затова винаги много съм се вълнувала от снимки, които намирам на нашите, които може би са малко по-разчупени, защото аз ги познавам в друга светлина, и никога не бих си представила, че са правили определени неща. Но не, като млади са били същите като нас, също толкова джаста-праста, колкото и ние се опитваме да бъдем.
Защото хората винаги ще са хора по начина, по който могат. Това е чаровното за мен и точно това си струва да бъде показано.
Интервюто с момичетата от "Колко славко" продължава в следващите части.
