Колко мило, "Колко славко": За носталгията, колективната памет и умението да откриваш красивото (Част 2)
В една ваша публикация пишете: „Търсещите красота не някъде по света, а около себе си, са едни от най-свободните хора, които можеш да срещнеш.“ За какво се оглежда окото, което търси красотата – особено когато на пръв поглед тя липсва?
Калина: При мен е много силно това чувство – когато се прибирам за някоя ваканция от Англия и всичко ми се струва изключително красиво. И си мисля, че ще мине, един месец ще му се порадвам и после ще започна да се дразня. Но не ми е омръзнало. Продължаваш да ги търсиш тези неща, да ги гледаш. Особено ако снимаш – когато излезеш, гледаш на света по малко по-различен начин, много повече внимаваш и търсиш красивото. Това ти става навик и просто не можеш да спреш.
Анна: Когато има с кого да споделяш тези красиви неща, може да се превърне в игра, във вътрешна шега – дали с приятели, дали с цяла Инстаграм страница, както е в нашия случай. Просто да бъде част от разговора. Нещо, което активно търсиш. Така изграждаш навика да виждаш чаровното вместо грозното.
Грозното е там така или иначе, то не се нуждае от коментар. Никой не твърди, че панелките са някакви архитектурни шедьоври, ясно е, че има грозота, но какъв е смисълът да се концентрираме върху това, когато има неща, които могат да те накарат да се усмихнеш.
Естествено, ние не сме мислели винаги по този начин. Като всички останали в някакъв момент сме мразели тази естетика, били сме изморени от нея, била ни е грозна, била ни е сива. Но мисля, че точно фактът, че сме имали възможността да я напуснем за достатъчно дълго време и да сме заобиколени от това, което обикновено идеализираме в главата си, ни е помогнало да оценим нашата собствена естетическа реалност. Твоя отговорност е да търсиш красотата в околността си, когато не можеш да я промениш. Трябва да я намериш по един или друг начин.
Калина: А за да я намериш, трябва да я търсиш. Човек вижда това, което иска да види. Ако искаш да търсиш красота, ще я намериш макар и грозното да ти се струва по-лесно за разпознаване.
Ана-Мария: При мен е малко по-различно, защото с изключение на пандемията не съм се прибирала в България за повече от месец. Всеки път, когато се прибирам, няма как да не започна да обръщам внимание на всички хубави неща, които ми липсват и които никога не съм си представяла, че ще ми липсват – като начина, по който някоя баба си полива цветята пред блока. Такива малки детайли, порутени беседки, магазинчета, бабите, които се събират и люпят семки. Преди подобни неща или са ме дразнели, или са ми се стрували не толкова интересни, а сега ги виждам като част от общата картина; като неща, които си струва да бъдат документирани и запазени, защото са част от ежедневието ни.
Може би на пръв поглед те не ти се струват кой знае колко красиви. Но аз вече доста дълго време живея извън България и то в град като Лондон, който хората приемат като някаква велика мечта. А тук също има доста грозни неща, далеч не всичко е толкова перфектно и уредено.
И вече с тази гледна точка нещата, които преди са ми се стрували не особено привлекателни в българските пейзажи, са ми доста по-красиви. Определено носталгията също е фактор, но България вече ми се струва по-интересна. По-уютна, отколкото преди.
Анита: Клишето за това, че оценяваш нещо, когато го загубиш.
Анна: Със същия успех можеше да имаме страница, в която снимаме и обсъждаме грозните неща в нашите градове, но няма смисъл да се води този разговор. Не можеш да мразиш нещо към по-добро. Можеш да приемеш и да обичаш нещо към по-добро, да го изградиш. Но първо трябва да го приемеш каквото е и да градиш над това, което вече имаш.
Защото, когато мразиш нещо, ти отричаш абсолютно всичко за него – и добрите, и лошите черти. И нито градиш над вече постигнатото, нито се учиш от грешките.
Това е в основата на посланието, което искаме да отправим с "Колко славко" – просто трябва да приемем миналото, за да имаме прогрес, вместо да отричаме всичко, което е било преди и което се случва сега.
Интервюто ни с момичетата от "Колко славко" продължава и в следващата част.
