Култура

И как изглежда лицето й? Дали е приказно красиво, или привично обикновено? Всъщност, що за въпрос? Разбира се, че е прекрасно. Нямаше как да не е, след като той всеки ден само за него мислеше. Образът, който вече беше изградил в съзнанието си, беше по-силен от всяка реалност. Момичето трябваше да е красиво, защото той не можеше да си го представи другояче.

Един ден, точно когато минаваше пред прозореца му, тя отметна непослушната си коса и погледна право към него. Съвсем небрежно, без да спира, без дори да променя ритъма на леките си котешки стъпки. И в мига, преди затворникът да отдръпне пламналото си от срам лице в спасителния сумрак на стаята, тя сякаш му се усмихна.

Или поне така му се стори. Желанието да провери го изгаряше и той плахо надзърна, но жената вече беше отминала. Дали наистина се беше усмихнала? Дали изобщо го беше забелязала? Или устните й просто бяха последвали полета на някаква радостна мисъл, прелетяла мимолетно през ума й?

Не знаеше нищо за нея, а сякаш я познаваше цял живот. Вярваше й повече, отколкото на себе си. Надяваше се, че силата й ще успее да излекува неговата слабост. Налагаше се да вярва, защото нямаше на какво друго да се надява. Тя беше огън, който можеше да го изгори, или да освети пътя му напред. Може би с нейна помощ щеше да излезе от невидимата рамка, която сам беше очертал около себе си?

Навън пулсираше и дишаше един съвсем непознат свят, прекрасен и необятен. Беше изпълнен с вълнуваща, но и плашеща неизвестност. И примамваше вечно търсещия човешки дух, както нощните пеперуди се стремят към гибелния пламък.

Ако само успееше да си намери спътник, за да не бъде толкова самотно дългото му пътуване. Водач, който да го преведе през опасните бързеи на живота и да му покаже пъстроцветната дъга, блеснала в разпенените им пръски. Да го предпази от подлостта и омразата и да му разкрие красивите гледки по пътя. Да му подари късче от времето си и да сподели с него своите радости и мъки.

Окрилена от усмивката, ръката му с неочаквана решителност легна върху дръжката на входната врата. Бравата удивено изскърца. Краката му неуверено направиха първата си крачка навън. Сгърчените му пръсти пропълзяха по неравната стена в търсене на опора. Ярката светлина на оживената улица го заслепи.

Бушуващите вълни на морето от звуци го заляха и той започна да се дави. В пристъп на паника гърдите му жадно се бореха за глътка въздух. И тогава някъде далече напред една позната конска опашка окуражаващо размаха гарвановочерните си криле. Той отчаяно протегна ръце, съзрял в нея бялата лястовица на надеждата. Вкопчи се в сияйното видение, пое дълбоко дъх и го последва.

Досега стъклото на прозореца го бе предпазвало от студената жестокост на града, пропускайки единствено топлината на слънчевите лъчи. Спасяваше го от гръмотевичните бури и стихийните порои, но му отнемаше насладата от тихия ромон на стичащата се вода. Лишаваше го от свежия полъх на вятъра и нежното докосване на дъждовните капки по лицето му.

Държеше навън птичите песни и шепота на тревата, деловото бръмчене на пчелите и копринените истории, разказвани от перестите облаци. На живо небето беше по-синьо и бездънно, а въздухът трептеше от забързания бяг на милиони създания. Хоризонтът беше по-близо, а очертанията на планините имаха релеф, който пръстите почти можеха да усетят. На живо светът беше приказно красиво място.