Интервюта

Жените през 20. век, а и в столетията преди това, са до голяма степен пренебрегвани в повечето сфери на дейност. Но все пак в някои изкуства като литературата сякаш по-добре познаваме имената на писателки, поетеси и жени критици, оставили своя отпечатък. Когато стане въпрос за изобразително изкуство обаче, голяма част от нас едва ли се сещат дори за едно име на българска художничка. Защо?

Майа: Аз мога да кажа, че не е точно така. През последните години има доста критици (сред тях и мъже), които проучват и популяризират позабравени художнички. Повечето хора започват да преоткриват творчеството на тези жени. Защо в миналото те не са били познати? Венцислава вече отбеляза, че те са живели в друго време, тогава позицията на жената в обществото е била много по-незаявена. Нашият проект се появи точно от стремежа да дадем видимост на тези художнички и да съживим интереса към тях.

За нас информацията, която сме имали в началото, също е била недостатъчна. Затова посещаваме много изложби, проучваме, работим с други артисти и преподаватели и непрекъснато се обогатяваме по тези теми. Цялото творчество на тези жени е свързано с житейския им път и това за нас е изключително любопитно.

Затова се стремим да ги популяризираме чрез собственото си творчество и идеи - било то в изобразителното изкуство, визуалното изкуство, музиката, литературата – навсякъде. Защото те са постигнали невероятни неща и заслужават да бъдат видими и познати.

И знаете ли, откакто се занимаваме с този проект, непрекъснато ни се случва да ни се обаждат техни роднини, хора, които ги познават и са писали за тях. Когато имаме възможност, правим тази връзка и научаваме още по-любопитни истории. Срещаме се с хора, които представят други български творци, за които пък никога не сме чували. И това е като една отворена врата, през която всяка от нас може да получи повече и съответно да отвори друга врата за други заинтересовани хора.

Каква е ролята на изкуството в обществено-политическите процеси? Доколко през неговите инструменти е възможно да се повлияе например върху общественото възприятие за жената?

Майа: Някои казват, че не правят политическо изкуство, други казват, че не можеш да правиш изкуство, без то да е политически ангажирано, защото винаги имаш позиция. Това са едни дълбоки води. Изкуството за мен е на първо място начин всеки един автор да разкаже своята гледна точка. Доколко тя е припозната от останалите вече е въпрос на интерпретация.

За мен формата на изкуство винаги е била един вид медиатор. Целта на изкуството е по-скоро да задава въпроси, отколкото да дава отговори.

Когато лепим нашите творби по сградите, много хора се спират и ни питат: "Какво правите, какви са тези изображения?" И точно в този момент се осъществява връзката на изкуството. То е в самия миг, в процеса на генериране на тези въпроси, в пробуждането на любопитството. Това беше и първоначалната ни идея – всички тези изображения без текст ни подтикват да се запитаме кои са тези жени. Неслучайно на сайта си написахме "Коя е тя?", "Кои са те?" 

Защото любопитството е в основата на напредъка на всеки индивид. Ако замениш любопитството с апатия, ти няма как да се развиеш.

Затова създадохме част от изкуството си с идеята да задаваме въпроси. Задаваш ли въпроси, ти се развиваш. Това е и социалната ангажираност на нашия проект.

Венцислава: Основната ни цел беше тъкмо социалната ангажираност. Затова избрахме формата на уличното изкуство и намесата в градската среда. Тъй като същият проект можеше да се ограничи в пана или картини, които да влязат в галериите, но тогава ограничаваме достъпа до хора, които посещават тези галерии. Нашата идея беше да излезем в публичното пространство чрез изкуството като медиатор, като една медия. Да зададем тези въпроси, свързани с ролята на жените в изкуството.

С това не искаме да подценяваме мъжката роля, а просто да изразим факта, че жените в изобразителното изкуство са достатъчно добре запомнени с произведенията си. И за да го докажем на обществото, избрахме уличното изкуство. За да достигнем до хората в един по-широк кръг, изместихме фокуса от големите градове като София и Пловдив. Вместо тях избрахме по-малки населени места, в които наистина да се срещнем с хората и да проведем тази комуникация с тях. 

Така че да, изкуството е начинът – особено такъв тип изкуство, което излиза от галериите – да се поставят въпроси, чиито отговори да се потърсят във връзка с определени обществени проблеми. В случая това е подценяването на женското творчество в българското изобразително изкуство.

Как очаквате да се развие проектът в бъдеще? Ще видим ли "познатата НЕПОЗНАТА" и в други български градове?

Венцислава: Основната ни идея е да създадем сайт, в който да направим една информационна база данни от доста на брой известни, по-малко известни, признати и по-малко признати жени художнички, за да помогнем по някакъв начин тяхното творчество да бъде помнено.

Това, което нас ни провокира да продължим "познатата НЕПОЗНАТА", беше реакцията на хората и енергията, която се генерира между нас и тях в социалните мрежи и на живо. Оттук нататък сме много ентусиазирани и нахъсани за развитието на проекта. Идеята ни е да продължим да го реализираме и в други градове, но в малко по-различни форми. Отново обаче ще бъде изкуство в градска среда. Засега нямаме конкретни планове, но се надяваме да успеем да продължим през пролетта на 2022 г.

Ако трябва да го синтезирате в едно изречение, какво е посланието, което "познатата НЕПОЗНАТА" отправя към българското общество?

Венцислава: Посланието ни е свързано със силата на колективната памет и това, да помним и да признаваме нещата, които са се случили преди нас. Просто не бива да забряваме тази ценност на историята и да бъдем от хората, които откриват топлата вода всеки път. За да се развие човек, той трябва да стъпи на образци от миналото, затова трябва да ги съхраняваме.

Толкова е просто – памет и съхранение.