Октаново число

А кои са най-сладките моменти?

Подготовката за всяка нова статия и интервю. Може би най-лесно ще го обясня с пример. Предстои да излезе епизод от поредицата „Зад завесата“, посветен на проекта „В почит към Мърс Кънингам“ на хореографката Паула Розолен, продуциран от Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ за тазгодишното му издание.

За да се подготвя за видеоинтервюто, гледах документален филм за Мърс Кънингам, четох някои негови есета на английски (както и на български, в прекрасен превод за втория брой на Списание за танц), четох и гледах интервюта с Паула Розолен, четох за проектите ѝ, гледах трейлъри, запознах се с първата част на „В почит…“, състояла се в Германия в доста различен формат, ходих на репетиции с българските танцьори, разговарях с тях, бях на генералната репетиция във и извън САМСИ, на самото събитие…

Можете ли да си представите толкова многопластово и богато изживяване, свързано само с едно хореографско събитие, толкова пъстър път, извървян само за едно интервю? И тук нямам предвид, че екипът на списанието е свършил много работа. А че никога няма да мога да се отплатя на Jasmin.bg за начина, по който ми „плаща“ – през живота си не съм била толкова богата.

Спомняш ли си първото интервю? 

Спомням си всяко. Първото видеоинтервю, когато на излизане от преспрожекция в Дома на киното почти се сблъсках с полякинята Зофя Кулиговска, насред 81-вия час от пърформанса й (траещ общо 100, прекарани зад витрината на Cush.BAR). И понеже тя щеше да потегля за Полша веднага след събитието, а в главата ми изникнаха толкова много въпроси, се наложи набързо да наглася камерата на телефона си и да натисна бутона за запис.

Спомням си как канадският режисьор от български произход Тед Кочев, тогава на 86 години, развеселен и увлечен от въпросите ми, ми изпя партията си на Шута от „Дванайсета нощ“, в която е играл като ученик (моментът е запечатан и във видеоинтервюто).

Спомням си как толкова се притеснявах по време на интервюто с писателя Илия Троянов, че камерата беше уловила как нервно мачкам бележника си и щракам с химикалка (оттогава ходя на интервю с молив).

Спомням си как отидох да разгледам изложба, насред тридневни сложни снимки в Зала „България“, за първия епизод на поредицата „Зад завесата“ и се върнах с видеоинтервю с художничката Моника Попова. Тя беше толкова впечатлена колко много бях чела и гледала от и за нея, колко много допълнителни въпроси имах, колко каталози от изложби и други материали ѝ поисках… че ми подари картина дни след интервюто (избрана за мен, рамкирана, подписана, прекрасна).

Спомням си как, когато започнах да раждам второто си дете и получих първите контракции, знаейки че този процес ще отнеме известно време, първо завърших редакциите по интервю, което бях чакала дълго време, публикувах го, и тогава си взех сака и потеглих за болницата…

А има ли момент, който би искала да забравиш?

Щракането на химикалката, запечатало се във видео интервюто с Илия Троянов. Всяко засичане на камерата или звука. Всяка липса дори на парченце от интервю. Истинският, проникновен разговор е толкова крехко изкуство, че всичко, което е „скършило“ дори малка част от него, ме разстройва (дълбоко и за дълго).

С какво те привлякоха гръцкият език и култура?

На 18 нямах никаква представа коя е „моята“ професия. Колебаех се между археология, психология и някоя „екзотична“ филология. Любимата ми учителка по история ми каза, че археологията, предвид състоянието и цялата ѝ перспективност в България, е професия за жени с богати съпрузи. Което автоматично я изхвърли от списъка ми. Насочих се към японистиката, но се оказа, че приемат през година и точно в периода на моето кандидатстване съм попаднала на „нулева“ такава.

Друга „екзотична“ филология, свързана с много история и богата култура, ми се стори новогръцката. Почти на шега кандидатствах и ме приеха; след ускорен курс и писането на дълги редове с гръцки букви бях решила, че това е краят на университетския ми живот… И никога не съжалих, че не се отказах и завърших именно тази специалност, дала ми широк поглед (и усещане за взаимовръзки) върху история, култура и изкуства.

Какво ти дава и какво ти взима преподаването? 

Преподаването по начина, по който го разбирам – с много лекции за култура, история, гръцко кино или музика (пък дори и манталитет), с много слушане на речта на носители на езика, на песни и радиопредавания, с много ролеви и настолни игри (за урок с кулинарна лексика например поканих учениците си вкъщи да готвим заедно, т.е. те да готвят, а аз да им подавам всяко нужно им нещо, след като ме попитат и получат отговор как се нарича на гръцки), с много и разнообразни упражнения – е една от „най-изстискващите“ дейности, които познавам.

И едновременно една от най-удовлетворяващите. В рамките на месеци, на седмици дори, ставаш свидетел на удивителна промяна у всеки курсист, отново и отново се питаш как хората са способни да „опитомят“ една толкова сложна система на мислене, каквато е всеки език.

А преводът?

Преводът е съвсем различна. в сравнение с гореописаната вселена. Тиха, самовглъбена, дълбока – в начина на работа, на проучвания, на писане и пренаписване. Тук удивителното е самото създаване на нов свят от вече съществуващ. Винаги се радвам на периодите, в които мога да редувам този самотен (и често трънлив) път с бъбривото изживяване и незабавно удовлетворение на преподаването, пък и на работата ми като редактор.

Как изглежда почивният ти ден?

Децата ми така и не разбраха какво е уикенд в общоприетия смисъл на думата. Какво е майка им да не чете или пише, да не гледа филми, представления, изложби (от време на време „замъкваща“ ги на подобни). Скоро дъщеря ми ме попита защо работя толкова много. Краткият отговор е, защото обичам. Малко по-дългият е, че за да заменя това да работя с това да бъда, ми е нужно да го правя непрекъснато.

фотокредит: личен архив

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.