На заем от...

Мартин Чой безспорно е най-добрият ни мотоциклетист в последните години. В момента е на 35 години, а има зад гърба си 24 титли. Карал е в състезания, за които мнозина са си мечтали – едно от тях е „24-те часа на Льо Ман“. В последните 9 години е подкрепян от бензиностанции „Еко“ и кара за Еко БМВ. Състезателят е един от най-харизматичните в българския спорт и винаги интересен събеседник. Ето какво разказа той пред Стефан Ралчев от bookmaker-ratings.bg.

Мартин, имаш над 20 шампионски титли, как се печелят толкова много отличия и то в сериозна конкуренция?

Имам точно 24 титли, не са само републикански, в тях влизат балкански и европейски. Как се постигат? С много труд и постоянство. Имам вече 22 години спортна кариера, в която преминахме през много неща и продължаваме да преминаваме. Аз и хората, които от самото начало са до мен.

Колко купи и медали имаш в кариерата?

Скоро ги преместих, защото бяха на едно място, на което не можех да ги събера – направихме една стая за тях. Беше ми интересно да ги преброя. Имайте предвид, че много от моите купи, които съм спечелил до момента, са разпръснати – имам много в приятели, в семейството ми при майка ми и баща ми. Но тези, които са при мен, са малко над 300 купи, медалите са някъде над 100.

Когато погледнеш купите и медалите, какво си мислиш? 

Това е животът ми. Вече 22 години животът ми преминава на състезателните писти. Всяка една купа е извоювана със страшно много труд, но и с всички хора, които са били с мен и които продължават да са с мен до ден днешен. Това не е индивидуален спорт – това е спорт, в който сме страшно много хора, които полагат много труд, години на много неспане, лишения, работа. Аз съм състезател от 1997 година.

Имаш ли свой идол, или човек, на който искаш да приличаш в спорта?

Всеки един състезател дори и от нивото на Роси, ако някъде е излизало интервю с него, вероятно е казвал, че е имал такъв човек. За мен, когато започнах да се състезавам, това бе Майкъл Дуън. Защото баща ми страшно много го харесваше. Той беше човекът, който през 1997/1998 година се занимаваше с мен и продължава да се занимава и да ми помага толкова много години. Това, което съм в момента, съм единствено и благодарение на него. Заради нищо друго. Гледахме видеа на Дуън, имитирах стила му на каране. След това обаче, когато се отказа, излезе Валентино Роси. И до ден днешен съм страшен негов привърженик.

Бил ли си на състезание на Дуън или на Роси?

На Дуън – не, тъй като тогава бях много малък и беше малко по-трудно. На Роси съм бил на не едно и две състезания. Няколко пъти съм се срещал с него. Дори не през далечната 2007 година едно от първите Гран при-та на „Истанбул парк“ ще остане в съзнанието ми завинаги. Тогава имахме кръг от Балканския шампионат и имаше кръг от Мото ГП. Първо ние имахме тренировки, после – те. Прекарахме цял уикенд заедно с големите имена, сред които и Валентино Роси.

Състезател от неговия ранг е много трудно да успееш да го хванеш насаме. Всеки един от нас, когато е на състезание, е фокусиран върху самия уикенд. Той има страшно много работа с отбора, с инженерите, с механиците. Всяко едно странично разколебаване само те разконцентрира. Ние сме там, за да си свършим работата и да сме концентрирани само и единствено върху уикенда.

Разкажи за участието на "24-те часа на Льо Ман". Това е едно от най-големите предизвикателства. 

Със сигурност това е едно от най-великите състезания в света. Четири пъти участвах в това легендарно състезание. Единият път стартирах – миналата година ми дадоха тази възможност. Това е нещо, което не може да се разкаже, щастлив съм и съм благодарен на Господ, че в 22-годишната ми кариера имах възможността и ми дадоха щастието да участвам.

Преди години само го гледахме по телевизията и се питахме как тези силни спортисти успяват да карат. Но когато си следваш мечтите и имаш и таланта зад себе си, щастието се усмихва. През 2017 година дори успях да остана и да завърша сам състезанието.