Защото избрах България

VOX POPULI е студио за документален театър, основано през 2012 г. от млади професионалисти, чиято цел е да поставят на сцена социално наболели и значими теми от живота, културата, политиката, журналистиката и т.н. Нещо повече - те използват интервюта с реални хора, които са засегнати от даден проблем или събитие, за да построят представленията си. Тяхната най-важна мисия е да събудят общността и да ни въвлекат в процеси на съпричастност и ангажираност със заобикалящия ни свят и хората в него. Разговаряхме с Неда Соколовска, основател на VOX POPULI, а ето какво ни сподели тя.

Кои са Vox Populi?

VOX POPULI е артистичен колектив от театрални активисти, отдадени на каузата за изкуство, което променя нагласи, разбива стереотипи и казва истината с неподправените гласове на хората около нас. Хората извън диапазона на медийното внимание и обществения интерес.

Как се роди идеята за документален театър?

Документалният театър е ново явление в нашия културен ландшафт, но ако проследим историята му, ще открием корени още в ранния политически театър, в работата на Пискатор и Брехт, на британските радио-документалисти след Втората световна война. Моята лична причина да се посветя на това театрално направление се появи, когато установих, че животът, истинските ситуации, думите на непознатите са най-дълбокият и незавършено съвършен материал за театър. Документалният театър не е от „Аз-а“ и за „Мен“, той е заплетената нишка, която ни свързва в „Ние“ и превръща театъра в нещо по-голямо от фабрика за вечерно забавление. Превръща го в политически акт, в манифест на човешкото.

Търсите историите на обикновените хора. Какво можем да научим от тях?

Няма обикновени хора. Всяка човешка съдба е уникална, пъстра, драматична, всеки човек е океан. Аз вярвам, че от другите можем да научим най-много за себе си да се подобрим, да подобрим света, в който живеем. Отражението в очите на другите е онова, което ни конструира най-много. 

Проектът Ви "Невидими" взема за вдъхновение един бездомен писател, който кротко прекарва дните си в "Св. София". Какво видяхте в него и какво провокира той у Вас?

Борис Парашкевов се появи случйно в един студен януарски ден на 2013 и обърна курса на движение на целия ни проект. Между десетките събрани истории на бездомни хора, неговата се превърна в гръбнак на драматургичния разказ. Удивителното в Борис е неговата способност да запази вярата си и поетичната си душа в условия, в които човек трудно би оцелял, дори и физически. Борис се намираше на дъното на социалната нищета, спеше по подлези и мазета, но всеки ден пишеше стихове и четеше Яворов, Шилер, Димчо Дебелянов. Как е възможно това? Къде е изворът на тази светлина, на надеждата, кое държи духът изправен и горд, когато всичко пропада? Това са въпросите, които провокира Борис в нас, и които жадно търсят своя отговор с всяко изиграване на „Невидими 3: ДОМ“. Вече четири години.

Хората отиват на театър, за да забравят реалността, а Вашият ги връща към нея. Какви трудности срещате по пътя си и как се справяте с тях?

Но защо хората трябва да се опитват да забравят реалността?  Това променя ли я по някакъв начин. Голяма част от хората в България са редовни консуматори на алкохол и наркотични вещества, точно в лъжливия опит да „забулят“ действителността. Дали театърът трябва да бъде алтернатива на телевизията в ролята си на приспивателно? Аз вярвам точно в обратното – че той има силата да пробужда, да агитира, да повишава съзнателността ни към онова, което се случва около нас. И най-вече – театърът е онова изкуство, което събира хората, изправя ги фронтално един срещу друг, един до друг и внушава, че всички сме свързани, че сме едно.

Изкуството възпитава ли хуманност и даваме ли шанс тя да се прояви?

Радичков беше казал „Театърът е последното убежище на човешкия дух.“. Това са думи на един голям хуманист, и макар изречени преди десетилетия, сякаш прескачат времето си и звучат особено силно днес, когато духовните ценности, човещината и емпатията са смачкани в спринта на ежедневието, удавени в стомашните сокове, избледнели пред ярката светлина на екраните, в които постоянно се взира съвременният човек. И да, тук идва ролята на изкуството – да ни напомня, че носим божествени души, че сме били деца, че освен потребители можем да бъдем и творци.

Как да отворим сърцата си за "невидимия" до нас и в нас?

Като се „глътнем навътре“, както казва един глас от най-новия спектакъл „Закачане“. Като за малко забравим за себе си и погледнем с любопитство и възторг човека отсреща. 

Кои са следващите Ви представления, които хората могат да гледат?

„Закачане“ е последният спектакъл върху, който работих в екип с брилянтните Стайко Мурджев, Влади Илиев и Иван-Александър Тодоров, и талантливите актьори от Театър ''София''. Представлението ще се играе на 13 и 27 април и е част от репертоара на Театър ''София''. Със Студио за документален театър VOX POPULI продължаваме лабораторната си работа – последният ни пърформанс се играе на открито в улиците около „Червената къща“ и вкарва зрителите в света на „събирачите“ на отпадъци. „КОЕТО ОСТАВА“ – 26 април от 19:30 в „Център за култура и дебат „Червената къща“.

Избрах България, защото...?

Вярвам, че тук има нужда от изкуство, от каузи, от революция, от образовани оптимисти, които да проправят път напред и нагоре. Докато усещам, че това което правя е полезно за обществото ми, ще продължавам да живея и работя в България.