Успелите споделят

Златимир е познато лице от телевизионния екран от 10 години. Приемайки редица предизвикателства, той уверено върви по нелекия път на журналистическата професия. Страст и работа в едно гарантират успех, а за Златимир това са пътуванията и журналистиката. Бил е водещ на сутрешен блок, участвал е в импровизации и постановки – сега пътува и прави репортажи и филми за непознатите места и примерите, които си заслужава да бъдат показани. Преди 3 години получава едно от най- високите признания за всеки новинар - на 28 години става водещ на централната емисия новини по БНТ. След високата трибуна и гласуваното доверие, днес предпочита да се върне към документалистиката и приключенията, да пътува и да открива непознатите кътчета на България.

Какво е усещането ти в момента – вървиш към успеха или вече си успял ?

Не мога да кажа, че съм успял. Не защото не съм работил достатъчно, а защото в нашата професия, когато се почувстваш успял, все се намира някой по-опитен журналист, който да ти каже, че трябва да „работиш още дълго време за име”. Моето име е колкото  познато, толкова и непознато.

Никога не съм търсил бързата слава и „риалити“ популярността, въпреки че съм имал възможност. Избирам да вървя по-бавно, тъй като не държа да правя журналистика за масовата аудитория. Когато се обърна назад и оценя проектите, в които съм участвал, се гордея че под тях стои точно моят подпис. 

Твоята страст  е позитивната журналистика, но медиите  у нас все още предпочитат негативните теми и апокалиптичните прогнози. Как оценяваш дневния ред на телевизиите?

Не мога да се примиря с твърдението, че на седем милиона души у нас им е толкова важна или интересна черната хроника. Аз и повечето млади хора се информираме от телефоните си, избираме селективно това, което ни интересува и четем значими, за нас, материали. Информацията в медиите се подбира от други хора, от редактори, продуценти, те преценяват кое да бъде важно за нас и кое – не. Повечето от тези хора за съжаление вярват в максимата, че „добрата новина е лошата новина“, но аз няма да спра да се боря с това твърдение. То отдавна е изгубило своята тежест. Постоянството е ключът към успеха, затова трябва журналистите да не престават да дават добри примери, да имат позитивна нагласа и да се стремят да я предават на зрителите.

Ние, българите, имаме интересна народопсихология и изпадаме и в друга крайност - податливи сме на „комплекса на малкия човек”. Цяла седмица говорим за Григор Димитров, който ще играе исторически двубой, след което сме силно разочаровани защото губи. Нека първо да кажем – успехът е факт, тогава да се радваме.

Устремено и убедено вървиш по пътя на твоите журналистически успехи. Как се роди мечтата и как се превърна в професия?

Имам много интересен преход от спорта към журналистиката. Занимавах се с футбол, в гимназията тренирах всеки ден по два пъти, а това оставяше уроците ми на заден план. Въпреки това, съумях никога да не се изолирам от света, в който живея. От малък говоря много, имам артистични наклонности, помня много подробности, които съм чул в ежедневието си. Всички тези неща бяха индикации за развитие в журналистиката.

Завърших Факултета по журналистика към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, след което магистратура във Философския факултет. Мислех, че ще стана спортен журналист, но първото ми прослушване дори не беше за репортер, а за водещ – за едно туристическо предаване по БНТ. Тази първа работа ме провокира да продължа да правя предавания, да се радвам на малките селца, камъчетата, хората, които живеят там, историите на бабите.

След новините отново се „гмуркаш” с приключенски дух в дебрите на пътешествията. Коя е твоята търсена аудитория?

Телевизията, в която съм в момента, има ясен „таргет” и това ме улеснява. Както „Успелите“ е проект, който показва младите и успешни примери у нас, така и медията, в която приех да правя туристическо предаване се опитва да покаже успехите на българите зад граница. Общността на сънародниците ни навън е една малка България. Всеки има член на семейството си, който живее навън. Майка ми е от осем години в Англия и аз се радвам, че мога да направя нещо полезно както за нея, така и за всички, които живеят в чужбина. Радвам се, че мога да им осигуря дори емоционална връзка с родината.

Моите принципи са на млад и търсещ журналист, който има какво още да покаже и да развие в себе си. „Яхнах гребена на вълната”, напускайки БНТ. Новините изхабяват, те са много трудни за правене и представяне - дават всекидневно много, но и много вземат.  

Кои са качествата, които ти помагат в журналистика?

Приключенската ми и търсеща натура. Професията ни е за хора с голямо сърце и свободен дух, които не се страхуват от последиците от действията си, когато са убедени в тях. Създавал съм си проблеми с разкриването на някои нередности или злоупотреби.

В други периоди съм пътувал много и съм показал красивите места, традициите. Да покажа грозното и да покажа хубавото за мен са еднакви като стойност, щом успявам да заинтригувам или да радвам зрителя.

Кои са качествата, които би искал да развиеш? Има ли журналисти, от които искаш да се учиш?

В БНТ има страхотни примери за успели журналисти. Учил съм много от тези колеги и съм признателен за подкрепата, която ми оказваха. В малката частна телевизия, колегите ми са млади и ентусиазирани журналисти, които искат тепърва да учат от всички около себе си, вълнуват се и са нетърпеливи да придобият знания и опит.

Аз трябва да стана малко по-търпелив в работата си. Понеже съм от хората, които искат всичко да се случва на момента, понякога бъркам и осъзнавам, че това не винаги е правилният подход. Мисля, че трябва да стана и малко по-настъпателен, когато е необходимо. Не говоря за агресивната журналистика, която в България се превръща в еталон. Понякога е нужно за един водещ да бъде малко по-настоятелен, защото ние сме гласът на зрителите, ние сме транслаторът на послания и осигуряваме двупосочната връзка между зрителя и хората, от които зависят важни за тях неща. Тъй като съм позитивен и добронамерен, понякога ми е трудно да бъда настъпателен до степен да попадна в конфликт в името на истината, да притисна събеседника и да изкопча отговори на неудобни въпроси.

Кой е твоят пример за качествена журналистика?

Ориана Фалачи – тя е била подложена на насилие, преследвана, търпяла е лишения в името на професията си. Въпреки това, остава вярна на мисията си да представя справедливо и обективно информацията, която е важна и значима за хората .

В България разследващата журналистика на Фалачи липсва. Има обаче колеги, които уважавам и от които се уча, например Бойко Василев от „Панорама“. Той създава много добри репортажи и филми - символ на ерудиция, увереност, подреденост на мисълта.

Колко важна е приемствеността за бъдещето на журналистическата професия?

Много е важна, разбира се. Имах  възможност да се убедя лично в това, тъй като преподавах един семестър в НБУ. Моята кауза беше да покажа на студентите си професията отблизо. Беше лесно за мен и много полезно за тях – вечерта съм на емисия, а на следващия ден им разказвам за темите от деня и репортажите, които са ме впечатлили.

Дадох им примери за т.нар. “backpack“ журналистика – репортерът на място е „всичко в едно”. Той знае какво съдържание иска и как да го получи, но и как да застане пред камерата, как визуално трябва да изглежда репортажът му, журналистът днес трябва да може да монтира сам.

Разказвах на студентите ми за добрите примери от САЩ, за „персонифицираната журналистика“ - когато журналистът зарязва своите задължения на мястото на събитието и се включва в действието, което отразява. По време на разрушителното земетресение в Хаити – докато говори пред камерата, репортерът вижда окървавено дете, хваща детето, помага му.

Изисква  ли  жертви  и  лишения  професия  като  журналистиката, която е посветена на хората?

Категорично да. В различни периоди съм си спестявал  различни неща - докато водех сутрешен блок, преживях множество ограничения –  лишавах се от нормалните за един млад човек забавления и развлечения, хобита, интереси, от сън. Но тогава бях много ентусиазиран, тъй като с няколко млади колеги правехме забавен, цветен сутрешен блок.

Работата в „По света и у нас” ме изпрати на другия полюс – лиши ме от младежкото, от страстта и емоцията, които запълваха времето ми преди това. В новините няма място за излишни емоции. Приключвах късно и нямаше как да изляза с приятели, да отида на кино, на театър - все неща, които обичам.

Сега се опитвам да свикна с графика на целодневните смени, да внеса известна промяна в установения ми ритъм на живот. Зная, че телевизията изисква своето и ще трябва да се лишавам от любими за мен неща, но тази работа ми носи удовлетворение и доза адреналин – магията на екрана ме привлича и превръща работата в удоволствие.