На заем от...

Взимаме скъпоценния дюаров съд с яйцеклетките на Пресиана и слизаме в подземието на клиниката. Под –140 градуса единственото, което им влияе, са микроскопичните дози космическа радиация, достигащи повърхността на Земята. Ето защо се съхраняват тук, на възможно най-ниското ниво. Минавам край цистерната с течен азот и влизам в тъканната банка – покоите на спящите красавици. Сред хилядите има и такива, които ще бъдат унищожени – в случай че собственичките им забременеят спонтанно и не пожелаят да ги дарят на реципиент или за научни цели. Гледам гримасите на невидимите и осъзнавам: за тях този криосъд ще си остане целия свят.

А в него е студено почти колкото в дълбокия космос. В сравнение с този студ, температурата в Антарктида е направо тропическа... „Колко ще продължи най-дългата ледена епоха?“ – питам, а отговорът превръща сърцето ми в хронометър с обратно броене. Пет години. Препоръчителният срок за съхранение на Агенция по трансплантации... А какво, ако дотогава не Го срещна? Можех да отблъсна стената, която ме притискаше, но тя все още щеше да има крака...

Никога не се бях чувствала по-далече от желанието ми за дете, отколкото в момента, в който стоях пред гигантската утроба с предполагаеми животи. Чудех се дали ако замразя яйцеклетките си, няма да замразя и сърцето си. И ще има ли тогава криопротектор, който да разруши ледените кристали в него. Дали няма да се успокоя, че идеалният живот ме чака във фризера и самата аз няма да заживея във вана с течен азот.

За Пресиана, на която се налагаше да свие преждевременно гнездо за малкото си останали яйца; за 24-годишните момичета на ръба на менопауза или за жените, на които им предстоеше химиотерапия – това бе шансът да бъдат майки. Но дали аз имах право да спра времето само защото се питах: момчето до мен ли е бащата на бъдещите ми деца? И ако го направех, нямаше ли това да е отговорът... От клиниката го наричаха застраховка. Аз го наричах предателство.

В крайна сметка всички имахме своя личен Бермудски триъгълник, който поглъщаше и най-добрите ни намерения. Не можех да знам дали полученият бластоцист на сегашната ми връзка щеше да се излюпи от обвивката на обстоятелствата, да се превърне в любов и да се имплантира в живота. Той или щеше да приеме съдбата, която аз и приятелят ми му чертаехме, или да умре. За щастие и ембрионите, и любовите имаха право на този единствен и изконен собствен избор.

И в него нито науката, нито надеждите имаха власт. Бях наясно, че тялото ми не е евкалиптова гора и че с всяка година яйцеклетките ми ще остаряват. Но колкото повече стоях в ледената хранителница, толкова повече мислех за дъха на слънцето. За сладката бързотечност на живота. За невероятното, но и опасно право на избор, което този криосъд ни даваше. За властта на утешението и за въпроса, който бащата на дизайнерското бебе Антон от „Гатака“ зададе на специалистите по евгеника: „Чудех се... дали не е добра идея да оставим поне нещо на случайността?“

А понякога случайността е най-бързият сперматозоид... Тя вече расте в корема на Дея, част от екипа на клиниката. Преди да забременее спонтанно, момичето бе сложило в сейфа на клиниката свой ембрион след дългогодишен стерилитет. Купчинката клетки спеше в малката си криолюлка от няколко години... Чудех се дали бе вярно онова за душата на замразения ембрион, която попада между живота и смъртта и не може да бъде освободена преди той да се роди или унищожи.

Така или иначе Дея бе решила да даде живот на леденото си дете. Може би един ден двамата й сина щяха да играят на една игра: да плуват навътре в морето, докато единият не се уплаши или умори и не тръгне обратно към брега. И ако науката все още можеше само да предполага: вероятно това щеше да е момчето, създадено в лаборатория, чийто леден сън щеше да го забави в спринта на човешката еволюция, то за Дея нямаше да има значение.

Все пак това бяха само теории, а желанието й да бъде майка – по-истинско отвсякога. В ръцете на Бог бяхме сложили пипета и всеки сам решаваше дали и как да се докосне до нея. Неусетно бях спряла да съдя хората, които пращаха и етиката, и Бог по дяволите. Та кой можеше да каже дали Адам Неш – първото дете донор, направено в лаборатория, за да спаси сестра си от болест на кръвта, бе използвано или благословено? А в този миг той сигурно пиеше с приятели или се целуваше за първи път...

Имаше някаква енигма във високите, чисти и автономни репродуктивни коридори. В стъклените стени, през които облаците приличаха на антисептичен памук, а дърветата – на фалопиеви тръби. В приложната магия на течния азот и в контейнерите, където хората съхраняваха поколението си срещу годишен наем. Енигмата се дължеше не толкова на това, че тук желанието за дете тежеше десетки пъти повече, отколкото навън. Нито пък на това, че колкото по-неосъществимо ставаше, толкова повече те завладяваше. Енигмата беше в друго: тук и надеждите, и отчаянието се разхождаха сред стотици свои клонинги...   

Излизам от клиниката в първичния здрач и се чувствам като самолет, раздрусан от разликата в плътността на въздуха. Усещам контаминацията в него – в ламинарния бокс на случайността е пълно с потенциални разочарования, смътни предчувствия и делящи се клетки безизвестност. Но точно тук се намираше животът ми в момента. А над него, макар и с превръзка на очите, работех единствено аз.

Имената на лицата, посочени в статията, са подменени с цел конфиденциалност.

Още текстове от Елена Колева може да прочетете на личния ѝ блог wordpark.org, посветен на писането и шляенето отвъд реалността.