Есенни кадри и думи от парк "Свети Врач" (ПЪТЕПИС)
Стоя с вперен поглед в небето и се моля да не завали. То обаче ме гледа мълчаливо и продължава да сивее. Това май не е много добър знак, въпреки това тръгвам. Дано Сандански ме посрещне със слънце. Покрай пътя стърчат оголените клони на дърветата, протегнати като молещи ръце. Снощният проливен дъжд е прекършил и последните жълти листенца.
След Благоевград обаче започват да се мяркат все повече дръвчета, нашарени като с темперни бои. Короните им леко се олюляват от полъха на вятъра, сякаш ми помахват. В Кресненското дефиле есента все още грее с леко размити цветове, като слънце преди залез. Колкото по на юг слизам, толкова по-цветен става пейзажът.
В Сандански слънцето вече разбутва облаците. Главната улица гъмжи от хора. Минавам покрай плискащите се води на фонтаните и под разперените клони на 650-годишен чинар. Вървя безцелно, оставям се на пътя да ме води. Потапям се в усещането да съм на непознато място. Унасям се от тихите приказки, които се разнасят от уличните кафенета. Времето е чудесно за разходка. Имам чувството,че мога да вървя безкрайно, наслаждавайки се на самото движение.
В далечината се издига хотел „Сандански”, пред който бълбукат водни каскади. Зад това бетонно чудовище обаче започва един от най-прекрасните градски паркове – „Свети Врач”. Първото нещо, което забелязвам в него е въженият мост, който се олюлява над реката.
Потапям се в цветовете на парка. Слънчевожълти листа се спускат над пътеката, искайки да я погалят. Някои са застанали в самия край на клоните, сякаш всеки момент ще се търкулнат и ще се гмурнат в златното море.
Криволича по пясъчните алеи. Вървя и ровя листата с крака. За мен това е звукът на есента. Пред мен се разкрива истински червен килим, постлан от едно- единствено огненочервено дърво. Няколко листенца, като малки пламъчета, още тлеят в короната му, но повечето са разпръснати по земята.
Зеленината на иглолистните дръвчета внася свежест в пейзажа. Заострените им върхове почти раздират небето. Хорското жужене от центъра на града е отстъпило място на шума на реката, течаща през парка.
Продължавам да вървя. Вятърът повдига листа от земята. За секунди се впускат в шеметен танц, след което падат безжизнени. Прибирам фотоапарата и оставям пейзажа свободно да се лее пред погледа ми, без да го насичам на отделни кадри. И той като всяко нещо в живота трябва да се изживее изцяло, а не на парче. Колкото и да се радвам, че запечатвам нещо красиво, всъщност пропускам поне още десет прекрасни момента. Но не можеш да имаш всичко. Дали трябва да си щастлив с това, което притежаваш или трябва да търсиш нещо по-добро? А дали това търсене ни обогатява или ограбва? Ей такива въпроси се вихрят у мен по време на есенната ми разходка.
На излизане от парка няма как да пропусна къщичката на Баба Яга, издигната от камък и дърво. Всички елементи по нея са толкова мънички – оградата, вратата, комина, прозорците с бели перденца. Дори стъпалата, които водят до входа ѝ, трябва да бъдат изкачени на пръсти.
Неусетно се връщам до въжения мост, в началото на парка. Всяка моя крачка го разлюлява все повече и повече. Толкова много ми харесва,че минавам по него два пъти, добре де – три.
Това е от онези малки неща, които събуждат детското в мен. То ми помага да не взимам живота прекалено сериозно и да търся хубавото - например една дълга есенна разходка!
