Успехи и постижения

Някои от вас може да са чували за Кристиан Ваклинов, други може би помнят само новината за това, което той направи, трети може би за първи път сега ще разберат и за двете. Кристиан Ваклинов е едно младо момче - само на 25 г. Но за скромната си възраст може би е направил повече, отколкото някои други хора от неговото поколение. Ето и историята, с която свързваме Кристиан - през далечната 2010 г. при неколкократни пътувания с приятели, той вижда разрухата и заличаването на една от гарите - Цепина, по маршрута на теснолинейката Септември - Добринище.

Оттогава Кристиан си поставя за цел да я възстанови. Тогава той е само на 16 г., а днес, няколко години по-късно, той е пример за това как с любов в сърцето, огромно търпение и постоянство - нещата се случват. Случват се дори само един човек да започне да се бори за дадена кауза. Писали сме за Кристиан точно по този повод, но сега ще прочетете цялата му история, а ние се надяваме той да стане пример на още повече хора.

Известно е отношението ти към теснолинейката, как се запали по нея?

Бях съвсем малък, на 4 - 5 години. С баба и покойния ми дядо Димитър Нанов – кмет на Пазарджик и виден общественик, уважаван и високо ценен човек, на когото казват, че приличам, пътувахме в Родопите всяка седмица. С автомобил, но покрай линията на теснолинейката. Показваха ми я. Оказа се, че съм я запомнил. И пак тогава имаше период, в който петък вечер татко ме водеше на гарата в Пазарджик да гледаме влаковете. Тогава теснолинейката още пътуваше и до Пазарджик. И това съм запомнил.

Така са се формирали първите ми впечатления от света и живота, първите ми съзнателни спомени. И то толкова силно, че 20 години по-късно теснолинейката е каузата на живота ми. Не може да е случайно. Не може да е случайно, че преди няколко години разбрах от другия ми дядо по бащина линия, че баща му е работил като трудовак при строежа на теснолинейката, а баба е мечтала да стане железничар и за първи път е пътувала с влак именно по теснолинейката. После разбрах, че на другата баба дядо й е живял в Чепинско, преселник от Разложко. Не, не е случайност!

Мечтата да се възстанови гара Цепина дойде много по-късно. Началото на „работата” ми за теснолинейката бе през 2010 г., когато започнах да пътувам с приятели до Банско или Разлог. Правехме го на всеки два месеца – еднодневна разходка из красотата на България, 12 часа по релсите – идилия… Така за 2 години се опознах с местните хора, които пътуват редовно, влюбих се в природата наоколо и започнах да събирам историята на линията от всякакви източници, за да я знам. Ставаше ми все по-интересно. Написах цяла книга с много интересни факти и истории, но все още не мога да я издам…

Научих историята на местните българо-мохамедани, разбрах, че за много от тях теснолинейката е единствено средство за придвижване до по-големите градове и страната. Точно тогава БДЖ спря вечерните влакове по линията и аз станах свидетел на една огромна човешка трагедия, която държавата не просто допусна, а причини на високопланинското население с мотива, че нямало пътници. Но не беше така.

Пред очите ми десетки хора напуснаха работа, други оставаха да спят по гарите вечер, трети заминаха в чужбина, защото останаха без превоз след работа. Вечерният влак Добринище-Якоруда-Септември беше жизненоважен за тях, използван и пълен влак, който някой реши да спре. С него се прибираха от Разлог и Банско, където работят, към високопланинските села, където живеят.

Някои казваха, че това е крачка към закриване на цялата линия, защото спирането на един от най-натоварените влакове е сериозно посегателство и очевидно обърка живота на хората. Много ме заболя. Бях на 16 - 17 години. Изживях драмата на тези познати от влака хора като моя лична. Разказваха ми как в онази вечер застанали на релсите, за да не пуснат влака да си отиде за последен път. Излъгали ги, че ще им пуснат микробуси, за да пуснат композицията да замине. Но уви…

И така в края на 2012 г., вече 18-годишен, написах писмо до БДЖ с предложение вечерният влак да бъде възстановен, защото ясно съзнавах необходимостта от движението му. Отговорът беше отрицателен. Написах второ писмо до по-висша инстанция, но ми отвърнаха същото – че влакът не е необходим и предложението ми на практика не се приема. През пролетта на следващата 2013 г. правителството се смени и аз реших да направя последен опит – така едновременно да проверя дали новите управници са по-различни и да опитам за пореден път да се преборя за хората от планината.

Предложението отправих директно до министър-председателя, написах го изцяло с главни букви в яростта си, че нещо очевидно не се случва и се действа в ущърб на обществото. Вътре описах обстоятелствата и най-подробно как технически е възможно възстановяването на влак поне от Добринище до Якоруда, където е най-необходим.

Ето че получих положителен отговор – че е разпоредено на БДЖ да разгледа казуса и да вземе решение. През лятото дойде отговор от БДЖ до мен и Министерски съвет, в който се казва, че предложеният влак Добринище-Якоруда е заложен в разписанието за следващата 2014 г. Това беше голяма победа за мен. Победа за справедливостта. Победа, която ми даде вяра, че когато казваш истината, дори да си никой (в случая един ученик), можеш да направиш нещата по-добри, и то не само за себе си.

В случая аз нямам лична полза от това постижение. То беше за хората от планината. Така на 16 декември 2013 г. тръгна вечерният влак от Добринище през Разлог и Банско до Якоруда. Факт е, че той не се използваше масово, защото в онази и следващата година БДЖ го остави да се движи само в делнични дни, а тези хора работят и в почивните дни, дори повече. Настоявах това да се промени, но не успях… поне не 2 години.

На 3-тата година (2016), влакът беше възстановен изцяло – до Септември, и тръгна ежедневно. Така се възстанови и другият вечерен влак – в другата посока – от Септември до Добринище. Беше голямо събитие за местните хора. Никой не вярваше, че спрените влакове някога ще тръгнат отново. Но ето, че днес те пътуват и малко по малко възвръщат пътниците си, макар че мнозина напуснаха страната и никога няма да се приберат.

Медиите разбраха за това мое деяние и започнаха да ме търсят, давах интервюта, обиколих студия… станах популярен, което също изобщо не е от полза за мен, но беше полезно за теснолинейката, защото все повече хора разбираха за историята й, за това какво богатство е, какви хора обитават високите планини и какво бъдеще може да има трасето предвид даденостите му. 

Създадох си врагове, защото у нас българите живеят злобата и завистта. Някои медии ми направиха лошата услуга да ме нарекат „спасител на теснолинейката” и да изкарат нещата така, че движението е било спряно и едва ли не аз съм го пуснал. Нещо, което никога не съм твърдял, но беше повод злите езици да се развържат.

В края на 2014 г. отново властта се смени, заговори се за реформи в железниците, закриване или консервиране на губещите линии, даваше се за пример теснолинейката. Това ме провокира да създам електронна подписка – петиция, против закриване на линията. За 30 дни се събраха 11 хиляди и 300 подписа на хора от цялото земно кълбо. Нова вълна от медиен интерес, тоест повод за мен да разкажа за важността теснолинейката да я има и да се развива. Местните хора събраха над 2000 подписа за 1 седмица. Разбира се, събрах врагове.