От сърце

Лесно е да говориш. Всеки ден разговаряме с хората около себе си. Общуването е неизменна част от ежедневието ни. Друг е въпросът колко пълноценна е тази комуникация. Най-често е задушена от битовизмa, царуващ в съзнанията ни. Философските и широкоспектърни разговори са все по-малка част от дните ни.

Но нека ви разкажа за най-смисления диалог в живота ми.

Все сме се срещали с Нея. Ту на някой поход в планината, където ми шепнеше, докато вървях по зелените горски пътеки. Ту на някоя от ежегодните летни почивки с родителите ми, когато Тя като художник рисуваше пейзажи по плажа.

Сблъсквах се с Нея дори по време на ежедневния си път до гимназията. Срещах се с Нея по междуградски и градски пътища, когато образът й се замъгляваше от скоростта, с която се движех. Като се замисля - навсякъде. Но всеки път колкото близо беше до мен, толкова далечна ми се струваше.

Веднъж срещата ни беше по-близка от обикновено. И тогава си казах, че това е моментът да поговоря с Нея. Естествено бях се подготвяла множество пъти преди това за тази наша среща. Знаех историята й, знаех болките й, познавах мистериозната й красота от предишните й визити в живота ми.

Този път нямаше хора около нас, които да ни разсейват. Бяхме само аз и Тя. Мястото беше близко до сърцата и на двете ни - Асеновата крепост. До моето, защото е в моя роден град, до нейното, защото крепостта е едно от съкровищата й. Аз седях спокойно на един от камъните около емблематичната постройка. Гледах красивия образ на Събеседничката си, който бе обрисуван от щрихите на планината в съчетание с тези на равнините около нея. Светлината на залязващото слънце й придаваше мекота и нежност.

Тогава я попитах:

„Коя си ти? Защо винаги си по петите ми?“

А тя ми отговори с лекия си нежен глас на майски вятър:

„България се казвам. Не те следвам - каза тя - просто съм в сърцето ти“.

Леко зашеметена я запитах как би могло да се случи това, в сърцето си нося семейството и приятелите си, дори себе си, нея не съм я срещала пряко, как бих могла да я обичам?

Издишвайки леко в косите ми, тя ми отговори:

„Това не е любов, която градиш посредством срещи. Това е обич с друго име - патриотизъм. Ти ме обичаш, защото имаме връзка - корените ти са в мен, моите в теб. Ти си мой образ, аз твой. Всяко мое листенце е твое, всяка твоя усмивка е моя.

Точно семейството ти, точно приятелите ти, точно тази твоя любов съм аз. Аз те галя, когато си тъжна, аз те гъделичкам, когато си весела, аз те храня, когато си гладна, и те поя, когато си жадна. Моята кръв тече във вените ти, моя въздух дишаш ти“.

„Е, добре – отвърнах й аз - това означава ли, че всяка моя болка е и твоя?“

България, леко дори подразнена от неразбирането ми, каза:

„Естествено, дори в радостта си ме нараняваш понякога. Нараняват ме пороците ти, не болките ти. Твоите и на всички около теб. Боли ме заради избягалите (емигранти) от мен, боли ме от това, че вече не ме ценят, не ме пазят.

Не мога да се пазя от вас. Давам ви всичко свое - реколтите си, водата си, въздуха си. А вие какво? Захвърляте го. Раздавате подаръците ми на всички, без да ги оцените.

Но по-силната болка е, че бягате от мен! Губите се в други страни, запленени от „държавите“ им. И какво? Материалното получавате, но любовта къде я забравихте?

Давам ви всяка моя частица от обичта си, а вие ми отвръщате омразата си!“

Тези последни нейни шепоти събудиха сълзите й, които аз усетих като дъждовни капки по лицето си. Но тя не спря дотам. Прошепна ми също и:

„Боли ме и още как. Раните, които сте отворили - ти и всички други българи, лютят. Аз все търся начин да ви покажа - ту с градушка, ту с морно лято или мразовита зима. Но все не ме чувате“.

„Защо продължаваш тогава, все така да опитваш?“ - контрирах я аз, уязвена от истинността на думите й.

България ми прошепна още по-меко и тъжно:

„Защото имам надежда, защото, докато съществувам аз, ще ги има и ценностите ви, добротата ви. И все някой прави опити да излекува тези дълбоки, отворени от вас самите, рани - ту с някоя инициатива в моя защита, ту с някой, завърнал се от чужбина, талант.

А тази вяра я има, защото тук-там виждам в очите днешните българи да проблясва искрата на любовта и гордостта ви от мен. Точно това значи много. Защото съм бедна, така е, не мога да ви дам това, което други биха могли.

Но мога да ви дам любов и винаги ще го правя, винаги ще ви обичам, чадо мое, теб и всички около теб, и далеч от теб. Открай време това си правя - тача си ви, кътам си ви, създавам ви един земен рай. Но не мога да се боря и с вас самите“.

Тези нейни думи бяха последни, а образът й вече беше притъмнял, нямаше го слънцето, не се усещаше ветрец, само тихото свирене на щурците, което ме изпрати до дома. Прибрах се, но усещах тежест в гърдите си, кълбо от вина. От този момент все, като си отида в Асеновград, се връщам на онзи камък, за да си поговоря пак с Нея, да й се извиня, но Тя все не ми отговаря.

Въпреки това всеки ден я срещам, сблъсквам се и с искрата в очите на много хора около себе си, за която Тя ми спомена в разговора ни. Искам да й разкажа за това, да й дам надежда, да й дам обич. Но знам, че няма нужда от пряка среща, защото тя е в мен и аз съм в Нея. По същия начин Тя е в теб, както и ти в Нея. 

Лесно е да говорим с думи, но това не означава да спрем да говорим със сърцата си. Може би това е начинът да превърнем надеждите на Събеседничката ми в реалност...

Снимка от Соня Милева