Интервюта

Вече близо два месеца продължава пълномащабната инвазия на Руската федерация в Украйна. Вследствие от войната милиони украинци оставят домовете си и поемат към съседни държави или по-малки градове. Според данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, към момента почти 5 млн. души са напуснали Украйна в търсене на безопасност и сигурност.

Кризата предизвика вълна от емпатия и съпричастност по целия свят. Моментално бяха организирани хиляди доброволчески инициативи за осигуряване на дом, подкрепа, дарения и материали от първа необходимост за бягащите от войната. Днес ви срещаме с един от доброволците, превърнали се в активна част от тези процеси - а именно Стойчо Велев.

Стойчо е завършил право в СУ "Св. Климент Охридски", а в момента е част от международната магистърска програма "Европейска  политика и общество". Този семестър обучението му преминава в Ягелонския университет в Краков, Полша. "Тъкмо пребиваването ми в Полша ме постави толкова близо до центъра на събитията в последните близо два месеца", казва той.

Какво още ни сподели Стойчо за преживяванията си като доброволец в подкрепа на украинските бежанци? Ще научиш в следващите редове.

Стойчо Велев

Предвид твоите интереси и занимания няма как да не те попитам - очакваше ли да се стигне дотук?

Да твърдим, че развръзката е била логична, ще е по-скоро преувеличение. Макар преобладаващото обществено мнение преди ескалацията в нощта на 23 февруари да сочеше, че война ще има, стратегическите ходове и от двете страни явно намекваха, че се води политика на силова дипломация, която в същността си бе малко вероятно да доведе до широкомащабен военен конфликт. Такъв бе възможен по-скоро на локално равнище - спрямо Донецка и Луганска област, които в близкото бъдеще потенциално да бъдат политически усвоени от Руската федерация по Кримската формула.

Развитието на конфликта, със своите многобройни причини и следствия, се оказа коренно различно. В този контекст дълготрайните неуспехи в преговорния процес между двете държави е крайно разочароващ, защото с всеки ден войната придобива трагични измерения, които ще формират тежката участ на региона за десетилетия напред.

Как би описал чувствата и мислите, с които се сблъскваш от началото на войната насам?

Отвъд известната доза притеснение и шок, която предполагам се настани в умовете на всички ни в деня на инвазията, бих могъл да призная, че в личен план тези настроения в последствие бяха заменени от значителна доза болка и разочарование. От това, че хиляди човешки животи ще бъдат принесени в жертва на един иначе предотвратим конфликт. От това, че архитектурата на съвременния международен ред не се оказа достатъчно устойчива да предостави алтернатива на войната. От това, че европейските народи очевидно не сме научили уроците на миналото си и сме способни толкова лековато да проиграем цивилизационното си бъдеще.

Тези настроения обаче бяха конфронтирани сериозно в момента, в който видях решителността на полските граждани и хилядите доброволци в Краков, които безрезервено се притекоха на помощ на своите съседи отвъд граница. За мен те бяха истинският отговор за безпомощността, която всички изпитвахме в онези първи дни на войната.

Разкажи повече за съвместната работа на теб и твоите колеги с Полския Червен кръст в помощ на бежанците от Украйна. Какво те подтикна да се впуснеш в тази инициатива?

Тъй като отне поне 72 часа на мащабните структури и доброволчески организации на територията на Полша да се задействат, първите няколко дни бяха от съществено значение за предоставянето на помощи от първа необходимост на нуждаещите се. Тъкмо това се опитахме да сторим с моите колеги, но впечатляващата подкрепа от близките и приятелите ни, които се отзоваха безрезервно с дарения от всички краища на света, всъщност се оказа решаващият фактор за бързата ни реакция.

В онзи момент следвахме стриктните указания на Червения кръст тук, в Краков, чийто активисти получаваха директна информация от полско-украинската граница относно недостига на продукти, материали и лекарства. В момента съм начислен към доброволческите групи на централната ЖП гара на града, където ежедневно пристигат нуждаещи се и в повечето случаи се налага да останат, просто защото няма къде да отидат.

Тъй като синхронизирането между отделните отряди в началото бе трудно, местните жители на града бяха тези с основна заслуга за приемането на първата бежанска вълна в Краков. Спомням си как в онези дни градът пулсираше с енергия. Във всеки квартален магазин, голям супермаркет, пункт за събиране на помощи или бежански център хората се разпознаваха, просто защото неспирната дейност покрай събитията в Украйна ги обединяваше.

Всички знаеха защо са там и всеки се опитваше да допринесе с каквото може. Макар неорганизирано, присъстваше усещането за нещо спонтанно, за нещо колективно в чисто емоционален аспект.

Разбира се, нашият принос беше нищожен в сравнение с мащабната дейност на големите хуманитарни организации, пристигнали в последствие, но това усещане изглежда се загнезди у нас още от самото начало и не остави и капка съмнение, че сме морално задължени пред самите себе си да вземем участие.