Павлина Светославова: България не е вулгарното и безнадеждно място, което много хора твърдят, че е (I част)
Днес ще ви срещнем с една лъчезарна млада дама, която е "хвърлила котва" в красивата ни Морска столица. Тя е Павлина Светославова, на 23 години от град Варна. Завършила е Хуманитарната гимназия в града, a след това заминава да учи интериорен дизайн в Birmingham City University. Какво я води обратно в България можете да разберете от самата нея в следващите редове.
Винаги съм имала желанието да създавам красиви неща около себе си и в 11. клас реших, че искам да се занимавам именно с пространствен дизайн, тъй като силно вярвам, че пространството, в което човек се намира, има голямо влияние над състоянието и емоциите му.
Избрах Бирмингам пред другите възможни опции, понеже имах познати българи там, градът ми се струваше интересен и университетът беше достатъчно добър. Честно казано помня, че нямах търпение да замина, никога не съм имала някаква специална връзка с Варна или с България като цяло и вярвах, че в чужбина ще се чувствам много по-добре.
И наистина, в началото се чувствах страхотно. Много бях щастлива, че съм далеч от вкъщи, че всеки ден ми се случват нови неща, че виждах неща, които не съм виждала досега, че опознавах нова държава и култура, която е доста далечна от моята и ми беше изключително интересно. Заминах да уча именно във Великобритания не защото винаги съм го искала или съм имала някакви предпочитания към страната, а просто защото беше единственото място, на което успях да намеря специалността, която исках да запиша, на английски език.
Прекарах там малко повече от 3 години, учейки и работейки едновременно. Първите две години бяха страхотни, живях с хора, на които можех да разчитам, откривах толкова много за себе си, за света, за различните култури, намерих си чудесни приятели и колеги от всевъзможни националности, светогледът ми се разшири и за секунда не съм се чувствала отхвърлена или не на място. Влюбих се в специалността си, в начина, по който я учих, и в свободата, която ми се даваше да изразявам себе си и идеите си. Това е нещо, за което винаги ще съм благодарна, че съм имала възможността да преживея.
По време на третата ми година там обаче нещата започнаха да се променят - въпреки че както в университета, така и на работа бях сред най-успешните, дори станах асистент-преподавател на студентите от долния курс от моята специалност, започнах да се чувствам все по-изолирана и да се затварям в себе си, мрачното време ми влияеше негативно на психиката, здравето ми се влоши, не понасях негативизма, който беше започнал да се заражда у мен.
Спомням си първия път, в който ми мина през ума да се прибера да живея в България - бяхме на плажа във Варна с приятеля ми, когато се бях прибрала за зимната ваканция, и двамата правихме списък с градове и държави, в които бих живяла и ги оценявахме по критерии, които бяха важни за мен като климат, приятели, семейство, шанс да си намеря работа, стандарт на живот. Според списъка, който измайсторихме, излезе, че най-оптималното решение би било да живея в България и идеята започна да ми харесва.
В края на престоя ми във Великобритания наистина нямах търпение да си тръгна, въпреки че знаех, че ако бях останала със сигурност щях да си намеря работа и да се реализирам. Избрах да си тръгна, защото усещах, че психически не издържам да живея в страна, в която може със седмици да не видиш слънце, колкото и глупаво да звучи. Дори посветих дипломната си работа на ефектите, които липсата на слънчева светлина и витамин Д от нея има върху депресията при децата и подрастващите.
И все пак не се прибрах веднага след като завърших, тъй като реално не ми липсваше конкретно България, а просто исках да съм някъде на топло. Заминах за Италия на летен стаж във фирма за интериорен и продуктов дизайн в близост до Рим. Там поне не можех да се оплача от липса на слънце. Занимавах се с изключително интересни проекти, научих страшно много и надградих уменията, които бях усвоила в университета.
Запознах се със страхотни хора както на стажа ми, така и извън него. С колегите ми пътувахме всеки уикенд до различни части на Италия, ходихме по концерти, галерии, музеи, фестивали. С две думи това лято беше всичко, от което имах нужда след последната година във Великобритания и много ми помогна да изляза от антисоциалната дупка, в която бях започнала да потъвам.
