Успелите споделят

Това интервю намира място на нашия сайт благодарение на нашите приятели от списание Българска наука и е част от тяхната нова поредица "100 лица зад българската наука".

Веселка Тончева е етномузиколог, но интересите и заниманията ѝ са по-широки – в областта на етнологията, фолклористиката и антропологията. Пътува из България и Балканите, издирва и записва все още живи традиционни песенни и инструментални образци, документира обреди и празници, нотира фолклорна музика, пише статии и книги, изнася лекции, сценарист е на филми, журира фолклорни събори и фестивали. 

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?

Доцент, доктор съм в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН (ИЕФЕМ – БАН). Този институт е водеща национална институция в областта на етнологията и фолклористиката, академичен изследователски, експертен, образователен, а мога да кажа и духовен, център.

Учените и специалистите от ИЕФЕМ се занимават с проучване, анализиране и представяне на традиционната българска култура и културната памет, на културното наследство и националната идентичност, на българските общности в чужбина (стари и нови диаспори), на различните субкултури и т.н. Всичко това очертава многоаспектната културна история и съвременност на България, но също и културните явления и процеси в балкански, европейски и световен контекст.

В ИЕФЕМ функционира Национален етнографски музей, Национален център за нематериално културно наследство и Народописен архив, в които системно се издирва, събира, съхранява и популяризира културното наследство.

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Проявих интерес към музикалната теория (защото етномузикологията е част от теорията на музиката) още в рамките на гимназиалното ми образование в Средното музикално училище „Панайот Пипков“ в родния ми град Плевен (сега Национално училище по изкуствата). Имах невероятна преподавателка по хармония – това е един от музикално-теоретичните предмети, които се изучават в музикалните училища. Мариана Булева (днес е професор във Великотърновския университет) беше причината да започна да гледам на музиката не просто като на изкуство, което носи естетическа наслада, но да надникна отвъд това – да я разгадавам като структура, като език и като една друга вселена, която може да бъде анализирана и изучавана.

Продължих образованието си в Теоретико-композиторския и диригентски факултет на Националната музикална академия „П. Владигеров“, където като музиколог си избрах да специализирам музикална фолклористика и имах щастието мой учител да бъде фолклористът акад. Николай Кауфман. Именно след работата по магистърската ми теза с него, аз вече знаех, че искам да продължа да се занимавам с наука – да издирвам, записвам и съхранявам, да анализирам научно, но и да популяризирам едно музикално и фолклорно знание, от което хората имат потребност.

Така веднага след дипломирането ми в Музикалната академия аз се захванах с докторантура и на 27 години вече бях защитила докторската си дисертация в тогавашния Институт за фолклор (днес ИЕФЕМ – БАН). Сега като мисля за това време (преди около 15 години) мога да си позволя да използвам думата „мерак“, аз наистина работех с мерак и исках да вървя напред точно в тази наука, в тази сфера на хуманитарното познание. Днес май нищо не се е променило в отношението ми към работата, все така „горя“ в нея.

Как предпочитате да работите – индивидуално или в екип? С какъв екип работихте последно и какви бяха резултатите от изследванията Ви?

Като се замисля, май по-често съм работила индивидуално, тъй като това ми осигурява повече мобилност и свобода: както чисто логистично – пътуване, преспиване, така и в комуникация с хората, които записвам или снимам. Индивидуалният подход с цел постигане на сближаване е необходим в нашата работа, за да успеем да предразположим събеседниците си – певци, разказвачи, майстори занаятчии и пр., и те да споделят своето знание с нас, а ние да го изучаваме и съхраняваме. Разбира се, участвала съм и в редица колективни проекти – както български, така и двустранни, а също и международни.

Последният екип, с който работих, беше формиран за проучване отново в Албания. След областите Голо Бърдо, Мала Преспа (и Корчанско) и Гòра, които съм изследвала предимно индивидуално, през 2015 и 2016 г. с екип проведохме две експедиции в областта Поле (Долни Дебър) – тя се намира много близо до границата с Република Македония и до гр. Дебър, но е на албанска територия. Експедициите бяха финансирани от неправителствената организация Асоциация за етнология, антропология и фолклористика „Онгъл“, с която аз лично, а и ИЕФЕМ – БАН, имаме успешно дългогодишно сътрудничество, и която „оре“ на същата „нива“, да се изразя метафорично.

За съжаление се оказа, че тези села за малко повече от век (от 1912-1913 г. до днес) динамично са променили населението си в резултат на бурни миграционни процеси и днес са почти изцяло албански. От няколкото останали семейства обаче с колегите Ивайло Марков и Димитър Василев (от ИЕФЕМ – БАН) и Вяра Калфина (от СУ „Св. Кл. Охридски) записахме множество разкази и спомени за селата, родовете, християнското минало и памет, местните храмове и празници и пр. През 2016 г. успяхме да документираме и празника Преображение Господне в с. Ърбеле, а от теренно заснетите кадри с режисьора Екатерина Минкова изработихме документален филм със заглавие „Две къщи и половина“.

А каква според Вас е ползата от Вашите изследвания за обществото и за живота на обикновения човек?

В консуматорското общество, в което живеем, обикновено ползите се измерват в цифри, в проценти, в статистики. Науките етнология (етномузикология), фолклористика и антропология, с които аз се занимавам, обаче нямат подобно материално изразяване. Нашите дирения и емпирични натрупвания са само духовен капитал – познания за човека, общностите, обществото, за етническите и социокултурните процеси в страната и обкръжаващия свят, познаване на традициите на народа ни, опазването на културното ни наследство и т.н.

От този духовен капитал може и трябва да черпи обществото ни. Защото познаването на културното многообразие по нашите земи, дилемите и изборите, трудностите и стратегиите за преодоляването им, съпътствали живота на нашите предци, би могло да е важна предпоставка за изграждане на отговорни, мислещи и активни съвременни граждани, от които зависи бъдещето на страната ни. И още нещо – глобализацията е необратим процес, ние сме вече хора на света, но едновременно с това имаме нужда от опора в националното - част, от което са именно традициите на нашите баби, за които обикновено се сещаме само по празници. А това са знания за живота, вярвания и мъдрост, които могат да ни служат всеки ден.

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Заниманията с наука не са за всеки. Много хора нямат нито отношение, нито потребност от наблюдения, анализ, синтез, от вникване в системи, логики или алгоритми. Но човечеството върви напред в голяма степен благодарение на научните търсения, опити, изграждане на модели и прочие. Защото науката се опира на постоянния стремеж и усилие за придобиване и увеличаване на човешкото познание. И именно това бих казала на колебаещите се – този стремеж е движещ развитието и цивилизационния напредък на човечеството, знанието е огромна сила и дори и условията у нас да не са най-лесните и удобните за подобна работа, да я изберат, ако тя им носи удовлетворение. Защото според мен е много важно да се работи с любов и ако повече хора вярват в това, животът ни би бил по-добър.

Тук можете да изтеглите новия брой на списание „Българска наука“ напълно безплатно.