Приключения

Пролетта за нас винаги е била подходящо време да тръгнеш на приключение. Да откриеш нови хоризонти. Да се изгубиш по пътя, за да намериш себе си. И докато обикновено през този сезон избираме екскурзии "на Запад", този път решихме да опитаме нещо ново и да отскочим до България. До онази България, която не познаваме.

Спряхме се на не много известни дестинации в централната и южна част на Родопите. Природни феномени и история. Скали и светилища. Малки пътечки и отбивки от шосето. Там където GPS-ът не помага и се налага да отвориш хартиената карта.

3 дни и близо 1000 км по-късно, определено имаме какво да разкажем. И говорим в 1л. мн. ч., защото тази история ще се пише от 2-ма човека (в различни шрифтове по-надолу), а участниците в нея бяха променлив брой в зависимост от деня. Днес ти представяме първия епизод от нашето пътешествие. Силно се надяваме и ти да решиш да посетиш тези или други места из страната, защото БЪЛГАРИЯ Е СУПЕР ЯКА! 

Ден 1 - София - Белинташ - с. Ночево - Асеновград

Тръгнахме от София рано (чак пък рано) сутринта. Добре де, след 9. Готови за приключения в слънчевия неделен ден. Първата ни спирка и най-популярното място от пътуването ни беше Белинташ. За магията му бяхме чували много - древно светилище, объркани компаси, връзка с космоса (почти успяхме да се свържем с „тях“), вълшебна природа, мистичен портал. Белинташ е всичко това, но и много повече.

След няколко задължителни (не точно „пиш“) спирки, около 3 часа по-късно и със заглъхнали от стръмния път уши (след Асеновград пътят е нагоре и още нагоре, със завои и още завои) стигнахме до края на асфалтовия път, където можехме да оставим колите и да тръгнем пеша. Можеше да се продължи с автомобил и по черния път, но решихме да се разходим (а и не искахме да бъдем БАШ пишман туристи). Времето беше топло и слънчево, подухваше и лек вятър. Дишахме дълбоко и се радвахме на природата. (Единственото притеснително беше, че несвикналите ни с чистия въздух дробове, започнаха да наболяват.)

Изкачихме се до новопостроената църква, а след това и до самите скали - от колите ни отне общо 30-40 минути. Пътят нагоре минава през симпатични, на места (леко) стръмни, горски пътечки, самотен (вече изгнил за съжаление) дъб, в който хората са хвърляли стотинки (каква е тази мания да подкупваш Вселената, за да ти сбъдва желания? - всъщност тази традиция датира от хиляди години, когато са били изсечени първите монети. Смята се, че по този начин се подкупват божествата, за да са по-благосклонни към мъртвите. Фонтанът Ди Треви в Рим пък обещава, че собственикът на хвърлената монета задължително ще се върне в Рим. Възможно е да не работи точно така, но пък на някои от нас много силно ни се иска да вярваме. (Други - не). А сега обратно към магията на Белинташ.)

И разбира се, още един от огромните плюсове на планинските разходки - непознатите, които се поздравяват. Винаги е ободрително да чуеш „Добър ден“!

Най-отгоре гледката може да спре дъха на всеки. Безкрайни планини. Синьо небе. Къщи в далечината. В околността е толкова тихо, че музиката от площада на планинско село се носеше на километри, чак до Белинташ. Дървета и простор. Между скалите има процеп и се чувстваш като нинджа докато го преминаваш. Имаше възрастни хора и съвсем малки деца. Някои бяха поседнали на постелки и си правеха нещо като пикник.

(NB! Замисляли ли сте се, че в пътеводителите никога не се споменава за трудности пo пътя до съответните забележителности. Време е да се научим, че всички сме различни. Някои са като планински козички, прескачащи без страх от скала на скала. Други пък носят заешки души и всяко претъркулнато камъче съкратява живота им с няколко удара на сърцето. Стръмни стълби и въже, чрез което леко да се придърпаш нагоре. Не, благодаря!) “Белият камък“ (буквалният превод на Белинташ) се оказа наистина специално място. Всички усещахме енергията на мястото. И на никой не му се тръгваше. Но нашата група вече беше гладна (нашата група винаги е гладна).

Слязохме отново към църквата (пътят надолу винаги изглежда лесен, но обикновено не е – особено за старите кокали). Видяхме табела за място за хапване на 900 метра от нас (300 метра да бъдем по-точни; 900 бяха метрите до яденето във Велинград, но за това в някой от следващите епизоди) и решихме да тръгнем натам. За наше огромно разочарование нито разстоянието беше 900 метра (всъщност наистина бяха по-скоро 900 метра, а не 300 както примамваше табелата), нито ресторанта работеше (освен ако малките препичащи се гущерчета не бяха нашите сервитьори).

Вече беше следобед и коремите ни къркореха (а слънцето ни препичаше така, все едно ние бяхме нечий обяд). Върнахме се обратно (да бъдем по-точни – отново онези 900 метра, но този път нагоре) и макар че бяхме доста унили (и препечени), нямаше как да подминем симпатичните сергии до църквата. След като си купихме очарователни магнитчета (защото да сложиш магнитче от ново място на хладилника си е едно от най-хубавите усещания на света!) и бурканче домашно сладко от горски ягоди, с не-чак-дотам бодра стъпка (по-скоро припрян тръст) се добрахме до колите и тръгнахме по обратния зигзагообразен път.

Наши приятели бяха намерили заведение малко по-надолу по пътя и бяха седнали под шарена сянка по средата на зелен двор. Най-после добри новини за стомасите ни! А храната...пататник (обмисляме следващият ни тур да е озаглавен „По следите на перфектния родопски пататник“), свински ребра, шашлици, агнешка супа, салатка с домашно сирене, крем карамел, домашно кисело мляко със сладко и още, и още...

Яденето беше толкова вкусно (буквално си облизахме пръстите!), а посрещането и обслужването толкова топло, че знаеш, че няма как да си другаде освен в Родопите. Щастливи и сити потеглихме към втората си дестинация за деня - тракийско светилище "Пармак кая" с. Ночево. (Може би завоите дотук бяха отклонили вниманието ни от състоянието на пътя. Но тук вече загубихме поне 2 здрави зъба, 3 пломби и вярата си в силата на стикерите в долната дясна част на предното стъкло.)

Приключението продължава на следващата страница...