Интервюта

Двойките Мирослав Бонев, Емилия Джелебова и Борис Борисов и Мария Рябушкина влизат в Топ 10 на Световната ранглиста при младежи. Как се създават такива шампиони?

Много, много трудно. Преди всичко упоритост от страна на децата, постоянство и много жертви от тяхна страна и от страна на училището, защото тези деца се сблъскват често с отсъствие от училище заради спорта. Те са отдадени на спортните танци и много често пътуваме по различни тренировъчни кампуси с международно признати треньори. В целия процес влиза и специален хореограф, който ги подготвя физически за издръжливост, за разтягания на мускулите, изисква се много треньорска намеса. Нужен е цял един екип, който да работи заедно с тези състезатели. 

Дори понякога самият аз го играя като психолог, защото има много моменти, когато състезателят изпада в някаква дупка на стрес, на паника, на това, че не е подготвен достатъчно, когато види конкуренцията, и там се намесвам аз. Именно затова завърших допълнително и педагогика, за да може работата с децата да бъде по-лесна. 

Мирослав Бонев, Емилия Джелебова, Борис Борисов и Мария Рябушкина

Вашият син – Давид Абрашев, върви смело към големите спортни успехи. Какво е да бъдеш баща и треньор едновременно?

Трудно е. Давид го гледам сам от 2-годишна възраст, защото с първата ми съпруга се разделихме. Трудно е, защото аз съм в залата голяма част от времето, той идва и ме вижда, когато имаме тренировки заедно, а през другото време е с детегледачката или в училище. Аз възпитавах моето дете в залата. Много исках той да тренира този спорт, защото знам какво може да постигне благодарение на пътя, който съм извървял, и знанията, които съм придобил.

Давид беше в България до 14-годишна възраст, като през цялото това време той беше шампион на България и постигаше невероятни успехи в международен план. Днес вече той представлява България, но се развива и обучава в Москва, Русия. Там той тренира с Джессика Хилл, която е третото момиче в Русия на Държавно първенство. Подготовката му там е изцяло от руски треньори. 

Спортните танци повече спорт или повече изкуство са?

Съвместно са, но изкуството е само когато погледнеш лицето на състезателя, през другото време е изцяло силов спорт. Няма част от тялото, която да не трябва да бъде подготвена. Аз винаги съм казвал, че когато видиш как една двойка танцува и ти се струва сякаш е много лесно, значи тази двойка е успяла да покаже най-доброто от себе си. Точно това е, когато погледнеш даден състезател или двойка и ти изглежда все едно го прави с лекота, значи те са успели. Минута и тридесет секунди звучи много малко, но всъщност не е така. Физически наистина е много трудно.

Кое се изгражда най трудно при начинаещите танцьори – дисциплина, постоянство или пък желание?

Постоянство и желание, защото децата винаги идват с едно такова объркване – харесва ли им, не им ли харесва, и точно тогава се намесва треньорът, който трябва да накара детето да заобича този спорт. Той трябва да го накара да иска да бъде в залата. Ако успееш да накараш детето да заобича спорта и да иска да тренира, всичко друго се постига. Разбира се, трябва да покажеш и на родителите, че трябва да подкрепят детето в това, което то вече иска. 

Кой е любимият Ви танц?

Румба, защото е танцът на любовта.

Имат ли бъдеще спортните танци в България?

Да и го виждам всяка година. Знам как съм започнал в началото и сега какво е. Извън границите на България, в развитите държави като Русия и Италия спортните танци са наистина много високо оценяван спорт. В България обаче е малко неглижиран, не мога да кажа на какво се дължи това. Хубавото е, че с всяка година виждам как все повече хора започват да обръщат внимание на това изкуство. 

С какво пандемията промени спорта?

Не мога да кажа, че пандемията се отрази зле на спорта. Поддържам контакт с всички мои колеги и това непрекъснато отваряне и затваряне на залите, страха на родителите, губенето на интерес от страна на децата са наистина неприятни ситуации, но на мен не ми се отрази така.

По време на пандемията моите деца имаха още по-голяма мотивация, клубът ни стана още по-голям и не знам защо се случи дали заради мен, или заради моя екип, защото аз съм основен треньор, но имам и екип от треньори, които са неотлъчно до мен. Смея да твърдя, че ние нямахме сериозни затруднения, разбира се, имахме двама-трима състезатели, които се отказаха, защото не смятаха, че ще има състезания или някакви прояви скоро и така се ориентираха към друго, но загубата е нищожна. 

Вашите състезатели са едни от най-добрите не само у нас, а и по света. Какво е чувството да сте на върха?

Голяма отговорност е. Аз винаги съм казвал на моите състезатели следното:

Дори и да отидеш на състезание и да станеш първи пак ще се върнеш в залата, защото отговорността, която си поел като станеш първи, трябва да докажеш и на следващото състезание. Дори и да станеш последен пак се връщаш в залата, за да работиш и да биеш тези, които са те победили. 

Отговорност е да държиш това ниво и преди всичко да не тъпчеш на едно място, а да се развиваш. В спорта постоянно трябва да получаваш нова информация, за да бъдеш модерен, и заедно с времето, техниката, визията, прическата, стайлинга - абсолютно всичко трябва да бъде на международно ниво. 

За финал – едно пожелание към нашите читатели

Да бъдат здрави, защото без него нищо друго няма смисъл.