#рЕмисия

Хитрино. Надали остана човек в родината ни, който вече да не е научил името на това селце в Североизточна България. За съжаление, научено покрай огромната трагедия, разиграла се преди 6 дни, а не в часовете по география в училище.

Фактите: на 10 декември влак с цистерни дерайлира и част от тях избухнаха край жп прелеза до село Хитрино, нанасяйки огромни щети. Има седем убити и множество ранени, има над 24 разрушени къщи и постройки и над хиляда евакуирани жители.

В рамките на няколко минути животът на всички замесени се преобръща и придобива нови насоки. Да оцелеят. Да оплачат. Да се възстановят. Да съградят и продължат живота си наново.   

Тепърва експертите ще се занимават с въпросите, довели до инцидента. Тепърва ще излизат нови и нови факти и обстоятелства. Всеки, вълнуващ се от трагедията, е наясно, че предстои дълъг етап на разследване. Има обаче нещо друго, което засилва лошия вкус в устата, което подчертава горчилката около трагедията.

Медийното отразяване или липсата на медийно отразяване.

В България сме особено чувствителни на тема медии – журналисти – отразяване. Чувствителни сме, защото от години следим криворазбраната медийна обстановка у нас. Като цяло всичко в нашата родина не е съвсем така, както е по света. В това число и медиите (масмедиите). Имаме вестници и списания, но със скрити собственици. Имаме агенции и информационни сайтове, но с неясна политика и интереси зад тях. Имаме частни национални телевизионни канали, но отново не знаем накъде гледат те.

Целта на всички тях, целта на журналистиката като цяло, е да съобщава и предава новините, да изразява и отразява гледни точки и мнения. По какъв начин го прави журналистиката? Като събира, анализира и изнася в публичното пространство информация към обществото, на което служи.

Справиха ли се обаче с отразяването на трагедията в Хитрино българските масмедии?

Това е въпросът, който си задават редица хора, повлияни от това, което видяха и чуха в последните 6-7 дни. Още в първите часове на трагедията по всички канали вече вървяха информации чрез извънредни емисии и включвания от мястото на събитието. Похват, който се наблюдава в цял свят. Но какво реално ни информираха от тези горещи точки? Придържаха ли се репортерите към фактите, или прекаляваха с интерпретациите?

Тук нишката започна да се къса. В работата на терен под напрежение и при липса на информация. На Запад за броени минути се формират кризисни щабове, които обобщават и изнасят официална информация. У нас – се сформират нещо като кризисни щабове и се изнасят нещо като информации, или по-скоро догадки и спекулации.

От своя страна, всяка медия се намира в условия на пазарна конкуренция и за нея е важно освен да информира, да информира първа. Тук се поражда конкуренция и работата на журналистите вече гравитира около баланса – да информират възможно най-актуално и вярно и да го правят възможно най-бързо и при възможност първи. А това се оказва непосилно за редица не добре обучени кадри.

И полека-лека вместо нова информация, довела до трагичните събития, ние започваме да получаваме непрекъснато повтаряща се информация, засягаща чувствата на пострадалите хора и нахлуваща в интимния им свят. Темата на катастрофата и разследването на обстоятелствата, довели до нея, остават на заден план.

Напред изпъкват лични истории, подсилени със словесни еквилибристики и градации с нулева информативна стойност. И когато вече няма какво ново да се каже, когато няма какво ново да се покаже, репортери и журналисти задават едни и същи въпроси. Въпроси, от чиито отговори не се интересуват: „Как се чувствате? Какво ще правите без дом? Как ще живеете?“ Отговорите, на които и хората в шок сами не знаят.

Примери за това много. В един от безкрайните репортажи на една от телевизиите имаше дори включване от дома на последното останало семейство, което се приготвяше за евакуация. Първият акцент в репортажа бе показването на торта за семеен празник, „която е останала неразрязана“, видите ли, все едно това ни интересува и това е важно. Последва въпрос към стресираните хора „какво мислят да вземат като багаж“ (?!?), на който последва логичен отговор: „Ами – най-необходимото“.

Цел номер едно пред журналисти и репортери в такива моменти е причината за проблема, а не емоционалните чувства на пострадалите.

Но, както вече се прокраднаха и такива мнения, ако спазват етическите норми и етическия кодекс на българските медии (който кодекс е подписан от почти всички водещи масмедии), то рейтингът ще бъде твърде нисък, а продуценти и телевизионни директори не искат това.

Разбира се, лесно е да се критикува, когато не си на мястото на събитието. Това обяви в свой личен коментар дългогодишният журналист и мой колега Асен Иванов. Той припомни, че за 15 години практика е участвал в отразяването на десетки трагедии като тази в Хитрино във всички роли – като репортер, подкрепящ екип и продуцент – и знае колко е тежко да си на всяко едно от тези места. И призова да не се плюе журналистиката като цяло. Защото не всички са такива, каквито се показаха.

И за да сме обективни и точни трябва да кажем високо и ясно:

Българските медии (повечето от тях) НЕ се справиха с отразяването на трагедията в Хитрино.

Българските медии (повечето от тях) се справиха само в това да привлекат интереса на зрителите си с драматични истории, но не и да информират и търсят причините за инцидента.

За да се избегнат в бъдеще полемиките около работата на медиите (или около липсата на работа), медиите у нас трябва да се обединят. Трябва да започнат да спазват норми и кодекс. Трябва да загърбят личните си интереси и рейтинг и да започнат да вършат работата си – да отразяват случилото се. Да търсят причините за инцидента, а не да ровят в чувствата на пострадалите. Едва тогава можем да кажем, че нещо се е променило. Едва тогава ще почувстваме, че сме информирани коректно и точно.