Понякога го гълтат нарочно
Честно, Калин беше бачкал всичко. Беше мил прозорците на няколко небостъргача в Лондон. „Студено е, вятърът те замайва, ръцете ти измръзват, стомахът ти се обръща. Но пък можеш да правиш каквото си искаш в небето - да пушиш, да пееш, да се смееш, да се люлееш, да пикаеш. Да гледаш лицемерието на хората отвън и да миеш стъклата, за да виждат светлината по-лесно.” Беше работил и като мим на някаква улица в Сарагоса - „една от най-свободните професии - плащат ти, за да седиш като пън и да разполагаш с мислите си”. Беше превеждал филми - само онези, в които виждаше смисъл (с изключение на „Птеродактил”, но всеки се навежда понякога). Беше обиколил света на стоп, вдигнал палец за пръв път на 12. Беше се разтворил в света - ето каква беше неговата професия. И после ходете докажете, че това не е работа - разговорите с хиляди хора, идейните трансформации. Та той почти бе станал личен терапевт на приятелите си...И никога, сериозно, никога не остана без пари.
Неусетно Калин ни въведе в Играта. Всеки ден трябваше да бъде различен. Състезавахме се кой ще посее повече смут, кой ще излезе извън мантинелата на живота. Приятелите ни залагаха, после харчехме спечеленото заедно. Всичко беше възможно. Една вечер бяхме толкова опиянени, че решихме да вечеряме на Попа. Опънахме масата, запалихме свещите, отворихме виното. Бяхме намерили една петнайсетгодишна цигуларка в подлеза на ЦУМ и я бяхме помолили да ни посвири. Джанина го направи - „Усещане за жена”, специално за нас. Знаете ли колко ни излезе тази гала вечеря на отрито и върху коремчето на собствения ни град?
Точно двайсет лева. Няколко дни по-късно kuponka предложи да се повозим на „машината на времето”. Всичко, което трябваше да направим, беше да влезем в метрото, облечени като туземци. Хората просто не знаят как да реагират в такива моменти, нямат зададена програма за това. След като охраната не успя да измисли разумна причина защо не можем да стигнем от „Люлин” до „Младост” само по тръстика, ни нареди да изтрием снимките, които си бяхме направили. От съображения за сигурност, от съображение за перспектива, а може би от съображения за реализация...И пет пари не давахме да знаем.
„Ти не си твоята работа. Не си парите, които имаш. Не си колата, която караш. Едва, когато загубиш всичко, си свободен да правиш каквото искаш.” Бяхме протъркали от четене и гледане „Боен клуб” и през дупките най-после виждахме истината. Рекламите ни бяха възпитали да вярваме, че ще бъдем с щастливи семейства, ако си купим пералня. Вечно млади, ако си купим крем за лице. Трябваше да работим, за да изхранваме надежди...Просто бяхме бесни на системата.
Но да караш срещу течението рано или късно започва да избива на тероризъм. Бавно заприличвахме на картел, който диктува цената на дните, часовете и секундите. Нямахме конкуренция. Без да се усетим бяхме започнали да правим мизерии: дребни кражби, най-вече на любими книги от книжарници. Мисля, че в онзи момент в главите ни имаше малко повече Поланик от обикновено, а от всеки ъгъл дебнеше по един Тайлър Дърдън, който показваше на кариеристчетата разкървавеното лице на капитализма.
А някога лицето му беше друго...Помня как нашите направиха първите си пробиви в търговията. Бяха захвърлили дипломите си, бяха се измъкнали от усмирителната риза на държавните си служби и просто бяха пуснали обява във вестника: „Продавам боб.” Разбира се, това бяха пълни глупости. Но взе, че се обади един тип и каза, че иска два кораба с боб. Нашите само това и чакаха - тръгнаха по разни села с един тир и накрая го удавиха в боб човека. Беше като игра, беше забавно да си изобретателен, да успееш, беше забавно да имаш. Вече не е забавно. Вече всички сме преситени. С повечето ми приятели осъзнаваме, че нямаме нужда от нищо. Някъде между кредитния делириум и кредитната изневяра изгубихме амбицията си да работим, а ентусиазмът ни стана повече от летлив.
Като малък те питат „Какъв ще станеш, когато пораснеш?” без да знаят, че вече си всичко, което някога ще бъдеш. Плюйте на Златка, онази плеймейтка, но тя добре го беше казала : „Аз работя просто като Златка!” Защото работата, за която си мечтал, е собственият ти живот. Истината е, че това, нашето, не е точно мързел. То е невъзможност да си само едно нещо. Това са хората, които отказват да бъдат счетоводители, застрахователи, банкери, рекламни мениджъри, генерални директори. „Умни деца, на които им липсва по някое и друго болтче да се закрепят за системата. А понякога го гълтат нарочно.” - допълваше Калин, докато аз се влюбвах в неговия начин на живот. Защото започнеш ли да правиш много от това, което обичаш, небето над теб вече не е същото. Започнат ли да ти плащат за това, което обичаш, почти не виждаш небето...
А животът ТРЯБВА да бъде вълнуващ - такова вълнение, което може да те отнесе навсякъде. Защо не чак в Индия, където 1000 лири ще ти стигнат да бъдеш себе си цяла година? Когато Калин го пусна като идея, малко се уплаших. Бях чувала за тамошно село, в което жителите джиткали с по един бъбрек. Някакви „банкери” дошли и им предложили да изкарат малко пари, за да живеят по-спокойно и да работят по-малко. Наясно сте, че работата без един бъбрек е двойно по-тежка и изморителна. Но дори собственият ти бъбрек да бъде цената, честно, хора, предпочитам я. Аз работех без сърце.
Още текстове от Елена Колева може да прочетете на личния ѝ блог wordpark.org, посветен на писането и шляенето отвъд реалността.
