В търсене на духовност отвъд манастира - Част 1
Въздухът още пази спомена за хладната нощ. Вдишвам го дълбоко. По-ободрителен е и от горещо кафе след безсънна вечер. Не гледам нито картата, нито завоите по пътя, защото няма къде да се изгубя. Знам, че Рилският манастир е само направо.
Облегнала съм се удобно на седалката, подпирам лакът на прозореца и отпускам брадичка в дланта си. Броя дърветата, които препускат покрай прозореца ми. Първо са стройни, зелени, после се размазват и изчезват зад мен.
Идвала съм тук и преди. Приятно ми е да се връщам на познато място, да преоткривам него и себе си. В повечето случаи мястото не се променя, само хората и възприятията им. Нямам търпение да видя каква метаморфоза са претърпели моите.
По колоната от автомобили, спрели край пътя, разбирам, че съм стигнала. След кратко озъртане и няколко маневри си намирам местенце. Оставям раницата в колата и завързвам анорака на кръста си. Огромни автобуси, тълпи от хора и следящи за реда полицаи затулват гледката към входа на Рилския манастир. Минавам през овалната порта и влизам в двора, който е побрал в себе си непрестанно дъвчещи, викащи и бутащи се хора. Духовната атмосфера явно е отлетяла някъде, но като гледам никой не я и търси.
Разхождам се из манастирския комплекс, надявайки се, че опашката пред църквата ще намалее. Разбира се, това не се случва и примирено изчаквам своя ред, за да си запаля свещ. Най-често задаваните въпроси на опашката са: „от къде ги купихте тези мекици?” и „опитахте ли от хляба, месен от монасите?”. Явно чревоугодничеството е всеобщ любим грях. Или може би е алчността, тъй като тук всеки сантиметър земя се използва с цел печалба. Нужно е само да излезете зад манастира, за да видите многобройните строежи, които буквално се тикат един в друг.
Все пак успявам да намеря нещо хубаво в целия този хаос, а именно Хрельовата кула. Тя е най-старата сграда в двора на манастира. Построена e през XIV век като отбранително съоръжение. Досега не бях влизала в нея, а и за щастие нямаше много желаещи да я посетят.
Скрибуцащи дървени стълби ме отвеждат до входа на кулата. Отворената тежка, метална врата, висящият на верига катинар и ризницата, окачена точно срещу входа, веднага ме връщат в Средновековието. Стените навяват хлад. На места камъните са силно потъмнели. Единствената естествена светлина влиза през отворите, от които някога се е изливал горещ катран върху прииждащите врагове. Етажите са свързани с тесни стълби, по които разминаването с друг човек е невъзможно. И ако това Ви прилича на средновековен затвор, то не сте далеч от истината, защото кулата се е използвала и за това.
На последния етаж греят малки прозорчета. Надничайки през едното, виждам купола на църквата, а през другото - свеж, зелен килим от връхчета на борове, ширнали се зад стените на манастира. Лъчите се плъзгат по черно-бялата фасада на сградите, а аз ги проследявам притаена в сянката. Шумът от двора достига до мен, но той е някак далечен и чужд, сякаш съществувам в две паралелни реалности.
На слизане ми хрумва още едно място, което съм пропуснала при предходните си посещения – пещерата на Иван Рилски. Знам, че е наблизо, но само толкова. Питам за посоката. Съветват ме да продължа с кола и след това да се изкача по горската пътека.
Аз обаче предпочитам да се разходя и тръгвам по асфалтовия път. Оглеждам се за табела, която да ме отведе в гората. На един стълб, на отсрещната страна на шосето виждам малка стрелка. Приближавам се и зачитам: „Пещера на Иван Рилски – поклоннически път”. Предполагам, че това не е най-прекият маршрут, но пък за никъде на бързам...
Как откривам пещерата на Иван Рилски и какво се случва в нея? Очаквайте отговорите във втората част на пътеписа!
