Свободни

Красимир Кумчев се занимава със земеделие вече 35 години. Стопанството му не разполага с десетки или стотици хиляди декари, но въпреки това в него кипи живот, усеща се духа на едно работещо предприятие, където всеки знае работата си и където самият Красимир работи наравно с работниците си. Красимир отдавна е разбрал, че най-ценното, което може да предаде на бъдещото поколение е опита и знанията си, затова всеки ден е на полето и обучава нови земеделци.

Като дългогодишен агроном и национален консултант има над 1000 публикации и въпреки поканите да стане министър на земеделието, той предпочита да остане в градините си с ябълките и сливите. Красимир е пример за истински земеделец - с ботушите в калта. И въпреки, че не притежава възможностите на други свои колеги, той продължава да мисли на едро - не за себе си, а за земеделието като главен отрасъл в България.

Първата част с интервюто може да прочетеш ТУК, а сега виж и останалото от интересния ни разговор.

Смяташ ли, че малцинствата могат да се интегрират като работна ръка в селското стопанство, не само у нас, но и в световен мащаб?

Социалната система у нас е направена така, че неактивната част от населението, която е и ниско образована, да няма стимул да работи. А това е основната работна ръка в земеделието. Те си правят една много проста сметка за това колко пари ще вземат от социални помощи и не виждат смисъл да работят, ако те ще им бъдат достатъчни. Защо да  работят? Те нямат мотивацията за това. 

Има го и другото, че голяма част работят на черно – плаща им се на ръка,  без договор. Тоест те пак си вземат заплащането, но си остават на гърба на социалната система. Самата система предполага да бъде използвана така. Искаш да ги назначиш на трудов договор, те отказват. Причината вече я споменах.

С развитието на земеделието могат да се привлекат тези хора да работят. Плодовото и зеленчуковото производство изискват много работна ръка. Ако този тип производства бъдат достатъчно развити и доходите на фермерите бъдат добри, то те ще могат да стоят добре и биха привлекли хора, които вместо да киснат в градовете на ниски заплати, да се насочат към селските райони. И могат да си създадат стопанства или ферми и да получават повече пари.

Но за да стане това трябва да я има дългосрочната стратегия, при която човекът да знае, че засаждайки дадена култура тази година, в следващите 20 години на него да му е ясно, че правилата на играта няма да се променят. Тук всяка година е различно. Например в момента памукът е култура, която се субсидира много добре и има колеги, които професионално си гледат памук, но има и хора, които злоупотребяват с това, като водят площи за памук, но памук няма. Търси се една ниша, в която да се пробие системата и да се точат пари. Това се повтаря перманентно.

А има ли алтернатива на това, която може да бъде предложена?

Преди 7 години разработих  методика, по която на чисто икономически принцип да се разпределят субсидиите между фермерите. Тогава тези неща отпадат автоматично. Няма интерес от страна на управляващите и институциите, но и за моя голяма изненада и от страна на асоциациите на различните производители. Това е авторска методика за разпределение на субсидиите. Мое патентовано ноу-хау.

Използвайки тази методика всеки може да произвежда каквото си поиска – няма схеми, които да насочват фермерите да отглеждат нещо конкретно. Истинският фермер ще се съобрази с наличието на вода, надморската височина, на която се намира стопанството, с традициите на района, в който иска да развива земеделие. Оттам нататък той ще заложи на тези култури, за които има подходящи условия. Ако той е подготвен от единица площ, той ще произвежда определено количество продукция. Тази продукция има пазарна цена, която не е субективна. Тя е пазарна. Тоест субективния фактор тук го елиминираме изцяло.

Колкото си по-добър, толкова повече ще произвеждаш като количество и с по-голямо качество ще постигнеш по-добра цена, а оттам по-голям доход на стопанството. Вече на база на този доход според моята методика се разпределят субсидии. Един журналист преди няколко години ме попита дали може да се краде, ако се приложи моята методика. Аз му казах, че няма как да стане и той ми отвърна: „Тогава никой няма да те потърси“. За съжаление се оказва прав.

Нагласата не е да се произвежда. Нагласата е една част от наличния бюджет (възможно най-голяма) да бъде открадната. И заради това сме в това положение.

Ако в края на мандата едно правителство е успяло да намали вноса на плодове, зеленчуци и месо,  от сегашните 80% примерно на 60%, то си е свършило перфектно работата. Това е единственият критерий за оценка на управлението на отрасъла. В крайна сметка от всяка човешка дейност има някакъв резултат.  И тук въобще не говорим за партии, политически проекти и т.н. Те мен не ме интересуват. Интересуват ме хората, които управляват отрасъла. И дали те стават.

Създават се доста семейни ферми, които комбинират земеделие с туризъм. Смятате ли, че това е добър модел за развитие на сектора?

Определено е добър, но няма как да бъде гръбнак на отрасъла. Има прекрасно реализирани такива бизнеси и аз съм посещавал някои от тях, но това не може да бъде целокупния образ на целия отрасъл.

Как се представят българските фермери на чуждестранните пазари?

В момента има интерес от чужбина за череши. Също за малини и голяма част от преработените плодове и зеленчуци като консерви. Тук обаче субсидиите отново влияят, защото се борим със същите чужди производители, които получават по-високи субсидии. Пак се въртим около това. Ние искаме да имаме еднаква конкурентна среда и нищо друго. Тогава вече, който го може ще е напред. 

Аз имам самочувствието, че съм един от най-добрите овощари в държавата. И какво от това? Може ли на мен да са ми необходими 40 години, за да получа субсидии за ябълки колкото полския ми колега получава за 1? И какво като съм най-добрият?

Това води до друг проблем. Не се инвестира в иновации и нови технологии, защото има недостиг на средства. В Полша имат излишъци и модернизират, а тук това няма как да стане. Ако някой смята, че българският фермер е по-назадничав от другите, се лъже. За да реализираш идеите и знанията си в дадена насока, която изисква дадено скъпо оборудване – хладилни помещения, сортировъчни линии, опаковъчи линии, ти трябва да имаш финансов ресурс.

Има иновации все пак – Agroregal и Farmhopping например. Те свързват малките стопанства с крайни клиенти. Смятате ли, че те могат да повишат масово приходите на малките производители?

За най-малките е някакво решение, но те не могат да имат 100% увереност, че ще реализират цялата продукция, която заделят за продажба. Може да изхвърлят част от нея. Шансът на дребния производител според мен е да се закачи за един голям производител и да си договаря цените по неговите вече изработени канали. Другият начин е да се сдружават. За жалост това не става, въпреки че държавата ги насърчава. Българите явно сме индивидуалисти, а и сме по-недоверчиви едни към други. Споменатите иновации са прекрасни, но още не могат да се адаптират към всички специфики на пазара. Притеснителното е, че процентът на реализирана продукция от самите производители може да не е висок.

Коя добра практика от чужбина си пожелаваш да видиш реализирана у нас в сферата на земеделието?

Няма нещо, което да сме видели навън и да е било коренно различно от нещата, които правим. Когато бях в Калифорния във фермата на един човек, който отглежда 4000 декара череши и започна да представя фермата си още в първите изречения каза: „Няма с какво да ви изненадаме по отношение на технологията“. И се оказа така. В много култури има наложени световни сортове, които се използват в много страни, в това число и у нас. Начините на торене, на поддържане на междуредията и др. Различна е политиката в сектора. В тази насока имаме много да учим. И все ще е за добро. Българската земя, слънце и вода няма как човек да ги пренесе другаде. Машини можем да си внесем, но природния ресурс – не. Ние го имаме.

Завърши с нещо оптимистично за земеделието.

Аз съм оптимист по природа. Няма начин даденостите, които имаме като държава да останат неизползвани. Въпросът е кога ще се случи това. Другото, което е важно – развитието на земеделието, когато се случи, предполага развитие и на българското село, а не само заетост. Голяма част от българите имат жилищен фонд и земя в селата. Ако те имат дългосрочната увереност, че имат възможност да развиват агробизнес успешно и да получават добри доходи, една част биха се върнали. Това ще оживи селските райони веднага.

Вярвам, че можем да наклоним курса към това земеделието и селското ни стопанство да се върне на едно високо ниво не само в зърнопроизводството, но и в другите сектори. Но пак повтарям – нужна е нова аграрна стратегия. Разработена не от чиновници, а от хора, разбиращи от земеделие, от хора с визия. Има ги.

Ако материалът Ви е харесал, то можете да прочетете повече за Красимир в сайта на моята кауза svobodni.bg. 

Патрик Смитьойс