Успелите споделят

А какво трябва да се подобри, за да работят в нормални условия учителите?

На учителите им е нужно адекватно заплащане, каквото е във всички други държави. Но не да се спекулира с новини като „увеличението на заплатите на учителите ще е до 15%“, като обществото чува цифрата 15%, но не е наясно, че думичката „до“ означава почти нищо спрямо съществуващите заплати, защото може да е и 5%, ако бюджетът на училището не позволява повече.

И така всички се поставят под общ знаменател и се насажда мнението, че на гилдията все не й стигат парите. Ами всъщност е точно така. Нужно е да се реабилитират в очите на обществото, защото с разширените правомощия на родители и ученици, дадени им в последните години, наблюдавам едно закономерно стопяване авторитета на действащите учители, както и на желанието на младите хора да отиват да работят  в училище.

Нормалните условия на труд включват активна почивка. Към днешна дата, във времето за почивка, на нас ни вменяват нови и нови излишни документи за попълване, които в основната си част са чиста формалност и отлежават по папки и хранилища. Това ни изнервя, защото скъсява времето, в което можем да се „ъпгрейдваме“, за да бъдем адекватни и в час. А и да не забравяме факта, че имаме навика да си носим „работата вкъщи“ и повече да се грижим за служебните, отколкото за личните си деца.

Но вместо уважение, ние получаваме реплики от рода: Абе мани я тая луда даскалица, тя ще ти каже на тебе… Когато няма комуникация, обратната връзка от семейството я няма. И разбира се, липсва и успешно справяне с проблемните ситуации. Нарушена е връзката между учителите и родителите, затова част от моята мисия като учител е да работя и с родителите, когато е възможно и те ми го позволят.

А мислещите, отговорни и истински загрижени родители винаги са се вслушвали и сме постигали успешно справяне с различни проблемни ситуации.

Ти не искаш цвете за първия учебен ден. Защо?

Осъзнах нещо с годините – едно цвете може да значи много и нищо… Позволявам си безогледно да наруша традицията и дори за първия учебен ден на първокласниците да ги лиша от възможността да ми подарят букет, но да им дам възможност да проявят загриженост и отношение към техен връстник, който не е в състояние да присъства в този ден, защото е слаб, болен и вероятно уплашен…

Не искам цвете, защото за себе си съм преценила, че трайността на едно откъснато цвете не е колкото трайността на един живот, който зависи от малък жест на милосърдие, но навременен и нужен. Много такива малки жестове се равняват на нечие оздравяване, на нечий спасен Живот, на нечие възкръснало детство.

Не искам цвете, защото  във времето традицията се превърна в често досадно задължение за отбиване на номера, а аз твърде много харесвам цветята и когато съм получавала увяхнала или прекършена китка, съм се чувствала по-зле, отколкото, ако не получа никаква.

Не искам цвете, защото обичам да гледам цветята с техните корени така, както искам да виждам децата – здрави, енергични, дори палави и най-вече край мен, край родителите и приятелите си, далеч от болничните стаи.

Не искам цвете, защото искам да науча здравите деца да мислят не за онова, което нямат, а да ценят онова, което имат – очи, уши, ръце, крака, сетива – все неща обикновени, за които други деца само мечтаят.

Искам да ги науча да бъдат съпричастни, толерантни и човечни, да искат да разделят, а дори да се лишат от нещо свое в името на някой, който страда – болно дете, бездомно животно и дори клошар, защото никой от нас не е застрахован, че няма да попадне в ситуация, в която да зависи от милостта на другите.

А как подхождат колегите ти и родителите към идеята?

„Съединението прави силата“ е прекрасен девиз, но само на думи. Постоянно съм свидетел на обратното, затова и се осмелих да отправя апел да се обединим поне около децата си – онези, които са в нужда ТУК И СЕГА! Важното в случая е да сме наясно какъв е изборът ни – аз мога да застана зад своя и не насилвам никого да ме следва, само споделям нещо, което вярвам,че би могло да има последователи, стига и те да са достигнали до моите изводи.

Ние, българите, трудно свикваме с новите неща, а пък аз съм новатор, обичам да разчупвам традициите и да провокирам мисленето и на децата, а и на възрастните. Както за всяко нещо, така и за тази моя инициатива полюсите на мненията са два и в това няма нищо лошо, защото всеки има право на избор и на мнение. 

Никой не бива да се чувства принуден да откликне заради мнението на околните, както и аз не съм длъжна да се откажа от инициативата си само защото не я споделят и одобряват всички. Ние живеем в дуалистично общество и най-нормалното нещо е да имаме право на избор. А още по-добре е да можем да защитим и обосновем позицията си.

Благотворителността не може да се изисква, защото щедростта е състояние на духа, не на джоба. Досега за времето, през което поддържаме инициативата с моите родители, а тя започна през 2014 с една обща кауза на 15 септември за младеж на име Ангел, не намерих много съмишленици, но може би с времето повече колеги ще преосмислят нагласите си и ще осъзнаят силата на обединението за обща кауза, още повече за деца, които бихме искали да са в училище сред връстниците си, а не в болничните стаи, сами и често далеч от дома си за дълги периоди. Да се сещаме за тях само на Коледа е абсурдно, както и да подаряваме цветя на учителите си само на 15 септември и в края на учебната година, защото така трябва.

 Не е жест на любов и уважение, а е формалност, която често си личи от вида на подарения букет. Много по-смислено би било, ако толкова държим на жеста към учителя, да подарим общ букет и пак да намерим  начин да дарим. Можем да даряваме и сами, мълчаливо, когато имаме възможност, желание и съпричастна душевност, но когато е организирано от учителя, когато е обяснено защо се прави, посланието е много по-силно и има вероятност тези деца по-често да се сещат, че си имат всичко и че не е нужно да мрънкат, когато не получат нещо желано.

Родителите , с които досега сме събирали средства,  ме подкрепят напълно, като винаги са намирали начин да изразят уважението си чрез картичка или просто като са последвали съвет, даден от мен  и по този начин са подобрили взаимоотношенията с детето си, а то от своя страна с връстниците си.

Любимата ми българска песен на великия Емил Димитров казва всичко: „Ако си дал на хората, не си живял напразно…